"Вселена от нищото" - Лорънс М. Краус

От малък си нося подчертаната страст към звездите, планетите и космоса в един от джобовете на якето. Рядко съм я показвал пред други хора, защото не претендирам, че разбирам нещо от космология и физика, да не споменаваме пък сложни думи като квантова механика, теория на струните, виртуални(които нямат нищо общо с интернет пространството) частици и прочие.

Затова сега трябва да щриховам образа на Лорънс Краус, понеже е един от първите космолози, благодарение на които разбиранията ми значително се надграждат. Това е истинска, рационална наука, но за разлика от писаните трудове на големите умове, които сме свикнали да четем за университета, тук всичко е поднесено далеч по-опростено и увлекателно. Авторът на „Вселена от нищото” е истински гений в пълната светлина на понятието. В своята малка по обем книга успява да обясни и разкаже физични теории и фундаментални изследвания на съвсем достъпен език, с умерена доза хумор.

За да разясни какво точно е това „нищо”, от което произлиза вселената, Краус ни повежда на пътешествие, където в хронологичен и градивен ред научаваме всичко, което ни е нужно, за да се убедим накрая, че е погрешна сметката за божествено начало.

Като започнем с изясняването на геометрията на нашата вселена – дали е отворена, затворена или плоска:

„Общата теория на относителността заявява недвусмислено, че затворена вселена, в чиято енергийна плътност преобладава материя от типа на звездите и галактиките и дори още по-екзотичната тъмна материя, задължително някой ден ще се свие в процес, обратен на Големия взрив – може да го наречете Голямо свиване. Отворена вселена ще продължи да се разширява вечно с постоянна скорост, а плоската вселена е точно на границата – нейното разширяване ще се забавя, но никога няма да спре напълно.”

Преминаваме през:

„Космическото микровълново фоново лъчение е чисто и просто остатъчното сияние от Големия взрив. То осигурява пряко доказателство, в случай че такова е необходимо, че Големият взрив действително се е състоял, защото ни позволява да хвърлим директен поглед назад и да установим каква е била много младата гореща вселена, от която са се появили всички наблюдавани днес структури.”

Теорията на струните бива събрана в няколко изречения, благодарение на много подходящи сравнения и примери:

„Според теорията на струните елементарните частици са изградени от по-фундаментални съставки, които не са частици, а обекти с поведението на вибриращи струни. Точно както трептенията на струните на цигулка сътворяват различни ноти, така и според тази теория различни видове вибрации създават обекти, които по принцип биха могли да имат поведението на всички различни елементарни частици, които откриваме в природата. Уловката тук обаче е, че за да е математически издържана, теорията изисква много повече от четири измерения.”

И още много, много цитати, които подчертавах и си изваждах от книгата, но тук искам само да дам примери за похватите, с които Краус е направил някои от най-сложните и блестящи открития на човечеството така четивни и интригуващи. Всъщност, професорът разказва за свои идеи и доказани факти, като отказва красотата на митичното и божественото по всички параграфи. Той я открива в очарованието на променящата се вселена и тенденциите в науката.

„За наше щастие звездите не избухват толкова често – около веднъж на сто години в рамките на една галактика. Но ние имаме късмет, че го правят, защото в противен случай нас нямаше да ни има. Един от най-поетичните факти, които са ми известни за вселената, е, че всеки атом в тялото ви някога е бил в звезда, която е избухнала. Нещо повече – атомите на лявата ви ръка вероятно са дошли от различна звезда от тези на дясната. Всички ние буквално сме звездни деца с тела от звезден прах.”

В заключение: „Вселена от нищото” е страхотен научен труд, който често пъти ме кара да се

замислям върху преходността на човешкия живот, особено в случаите, когато авторът споменава, че няколко милиарда години са само един космически миг. А цялото разбулване на илюзиите за божествата е толкова убедително и добре уплътнено, че не виждам как някой, който го проумее, не би го повярвал... освен ако не е религиозен фанатик, разбира се.

„Това е най-точната картина, която съм способен да обрисувам, на реалността, както я разбираме сега. Тя е основана на делото на десетки хиляди всеотдайни умове от последния век, изобретили едни от най-сложните машини, измислени някога, и разработили едни от най-красивите и сложни идеи, които човечеството е трябвало някога да проумее. Това е картина, чието сътворяване извежда на преден план най-добрите страни на човешката природа – способността ни да си представим огромните възможности на съществуванието и приключенския ни дух храбро да ги изследва – без да прехвърляме товара на някаква мъглява съзидателна силна или създател, който по дефиниция е завинаги непознаваем. Сами на себе си дължим извличането на мъдрост от този си опит. В противен случай предаваме всички онези блестящи и храбри просветени люде, помогнали да достигнем сегашното си ниво на познание.

Ако желаем да направим философски изводи за нашето собствено съществуване, за нашата значимост и за значимостта на самата вселена, тези изводи трябва да са основани на емпирично познание. Един истински отворен ум означава да впрегнем въображението си, подчинявайки го на доказателствата от реалността, а не обратното, независимо дали това ни харесва.” 

Вижте и впечатленията на Христо Блажев в "Книголандия"

"Марина" - Карлос Руис Сафон

Оскар Драй е 15-годишен младеж, който, както сам споделя, вехне между стените на интерната, където живее. Дните си в училище прекарва сънувайки наяве, в очакване на чудото, което настъпва всеки ден, точно в пет и двайсет следобед. Тогава училището свършва и той притежава своите три часа преди вечеря, за да се лута из улиците на Барселона. И така, докато един ден не открива запустяла къща, облечена в зелен плащ от бръшлян, която го очарова. Решавайки, че е необитаема, той се промъква вътре и когато открива човешка фигура, която дори се изправя от креслото си, уплашен побягва навън. Малко по-късно съзнава, че е откраднал златен часовник, но по чиста случайност. И съвсем скоро се стига до запознанството му с прелестната Марина.

Като структура „Марина” е типичен юношески роман. Но в случая приключението е потискаща, на места направо ужасяваща история, за доста различни хора, обединени от манията на един мъж да излекува крехкостта на човешкия живот. Тази нишка ме спечели и смятам, че Сафон се е справил отлично със задачата да заплете интригуваща  и адски зловеща мистерия.

Любовта между Оскар и Марина е трогателна, в своята типично младежка свенливост, а финалът, макар и не дотам неочакван, определено докосва и поне мен успя да ме остави с приятни впечатления от книгата като цяло.

Почеркът на Сафон е разпознаваем, в начина му на писане има малко от Юго. И по-точно - онези детайлни описания, които ни позволяват да влезем в сградите, да се разходим по павираните улици и бордюрите. Но има и едно друго, което мислех да нарека магия, защото не го разбирам напълно, но магиите са за фентъзито. Това тук е вълшебство. И то бива поръсено върху усещанията ни за естетически красивото, а не пробутвано или натрапено. Описанията, за които стана въпрос по-горе, са винаги допълвани от природата. Кървавите нюанси на залезите, които оцветяват парапета, дъждовните капки, гмуркащи се в локвите и размиващи отраженията. Неживата природа, със своята преходност нежно е целуната от очарованието на живата. 

*И тук ще спомена, че книгата е истинско удоволствие и заради превода на Светла Христова, обединен с работата на коректор (Людмила Петрова). Рядко попадам на книги, които са така изчистени от грешки от всякакво естество и се радвам, че именно при тази това е факт.

Няколко цитата, които харесах:

„- Навярно сте забелязали, че нямаме електричество, Оскар. Истината е, че не вярваме особено в постиженията на модерната наука. В края на краищата, що за наука е тя, щом може да изпрати човек на луната, но не може да осигури парче хляб на всяко човешко същество?

-  Може би проблемът не е в науката, а в онези, които решават как да я използват – казах аз.” 

 „- Цялата география, тригонометрия и аритметика на света са безполезни, ако не се научиш да мислиш със собствената си глава – оправдаваше се Марина. – А това не ти го преподават в никое училище. Няма го в учебната програма.” 

„Понякога най-реалните неща се случват единствено във въображението, Оскар – отвърна ми тя. – Спомняме си само онова, което никога не се е случило.” 

„- И хиляда години да бях рисувал – промълвил Салват на смъртния си одър, - пак нямаше да променя ни на йота скотщината, невежеството и безумието на хората. Красотата е един лек полъх срещу урагана на действителността, Жерман. Моето изкуство е безсмислено. То не служи за нищо…”

Ревюто на Христо Блажев в "Книголандия"
Това на Ламота
Ревю от Настя за "АзЧета"
Едно при Весислава Савова
И трето от "Ловци на книги"

"Зора" - Октавия Бътлър

Започвам този текст с две странични приказки. Първото е срамно самопризнание, че не съм чел нито една от книгите от новата поредица „Галактики” на издателство „Колибри”.  Факт е, че през последната година почти не са ми попадали книги от двата жанра, с които израснах и благодарение на които станах мечтател. Тук идва ред на втората дума, която е обещание, че тепърва ще четете много за поредицата, защото е адски обещаваща, а аз съм влюбен в идеята за новия клуб „Галактики”, който е свързан с цялостното развитие на жанровете фентъзи и фантастика у нас. 

*За повече информация за клуба постете групата във фейсбук или прочетете речта, част от която Христо Блажев беше подготвил за представянето на поредицата.

Донякъде от негативното ревю на Христо дойде и изборът ми да започна с последната излязла книга от поредицата. Защото знаех, че вкусовете ни тук доста се различават.

Земята е разрушена от човеците, които страдат от безчовечност, в поредната(и последна) безумна война. Лилит Аяпо е спасена от извънземни създания, наричащи себе си оанкали. Оказва се, че уродливите същества са интелигентни и безскрупулни. Те искат да върнат малкото спасени хора на родната им планета, но първо ще ги подложат на някои изпитания, свързани със способностите им да оцеляват, а после ще поискат от тях нещо в замяна. Нещо, което има реални шансове да затрие човешкия род такъв, какъвто го познаваме.

„Зора” е класика в научната фантастика. Но това не означава само, че е посадила някои от корените на жанра, въвела е и е утвърдила дадени идеи. Значи също, че действието е ограничено. Битки, светлинни мечове и космически катаклизми обикновено няма. Затова пък извънземните са гротески, а възможностите им - прелюбопитни.

Диалозите са на астрономическо ниво и именно при тях се долавя майсторството на Октавия Бътлър. Тя е много далеч от популярното мнение, че жените писатели се увличат с терзанията на героите си. Образите в романа са пълнокръвни, защото са представяни предимно чрез разговорите, които водят, вместо със сухи описания на предишни житейски преживявания. Разсъжденията и философстванията не капят от страниците, а са по-скоро семпла добавка – никак не са дразнещи.

За мен „Зора” е съвсем прилично начало на трилогията „Ксеногенезис” и нямам търпение да чета продълженията. Особено след няколкото неочаквани обрата и финалните четири-пет страници, които ме оставиха с отворена уста.

Показателно е, че два дни разнасях книгата навсякъде със себе си и често ми напомняше за очарованието на любимата ми „Машината на времето” от Хърбърт Уелс. Това очарование идва от вниманието на Октавия Бътлър към детайлите, с които гради удивителен свят, както и от осезаемата доза мистика, която несъмнено буди въображението на читателя. Точно тази неопределена мистичност беше причината да заобичам фантастиката от първия си допир с нея преди години.

Ревю при древния и свеж "Книгозавър"

"Асамтой" - Етгар Керет

Вие луди ли сте?

Отговорете честно, ако не на мен, то поне на себе си. Едва след това се замислете дали да опитате от Керет(е, и след като прочетете ревюто, разбира се). Защото той е толкова оригинален, че някои ще го сметнат за откачен. Разказите му са самата дефиниция за шантавост.

Обожавам оригиналните и остроумни идеи в каквито се сетите техни превъплъщения. Винаги успяват да разчупят баналното, сивото, онова, дето сме свикнали толкова с него, че чак ни кара да се чувстваме ограничени, едва ли не затворени. И усещането, когато даден автор ти представи нов поглед върху добре познатото старо. Знам, повечето читатели сме го изпитвали, но при израелския писател нещата стоят по-различно в един аспект. Той е абсолютно самобитен.

В сборника „Асамтой” разказите нямат зададена граница. И техният край не е край. Попитах ви дали сте чалнати, защото ви трябва въображение, за да можете да си представяте. Да мислите за странности, каквито не са терзали ума ви преди. Магията на Етгар Керет е концентрирана в това, че той не се опитва да ни каже нищо конкретно. Затова успява да ни каже всичко. Просто описва случка, събитие или измислена история. Неусетно насочва към пропастта и ни оставя да избираме. Спрем ли се, то изобщо не е трябвало да се захващаме с него. Скочим ли, ще полетим. Затова, докато четете, не забравяйте да се прекъсвате от време на време и оставяйте книгата настрани, за да се чудите.

Някои фрагменти от сборника ви подаряват емоция, други раждат особена комбинация от чувства, понякога дори меланхолия. А присъствието на цинизъм е като сладко-киселия сос в китайското – най-подходящата подправка.

„Целувка по устата в Момбаса” и „Навън и гола” са безкрайно романтични парченца усмивка, докато „Шишко” докосва с прочувствения и равен тон, с който протича. „Мисъл във формата на разказ” е моят фаворит, защото е раняващо актуален с иронията си.

Умишлено избягвам да пиша за сюжетите, защото не вярвам, че през моята си призма съм уловил множеството им измерения. Мисля си, че ако издам дори малка част, само ще огранича вашия поглед. Предупреждавам ви обаче да не бързате да се влюбвате в героите, защото те може да умрат на следващия ред или на идната страница. А може би трябва да се влюбите безусловно в тях, тъй като някои образи ще се запечатат живи в съзнанието ви за дълго време.

"Съкровището от Зеленото езеро" - Луис Сакър

Тази книга може да докосне всеки със своето ненатрапчиво очарование. Тя се чете наведнъж, защото самата история го предразполага. И е достойна да се нареди до велики детско-юношески романи като „Братята с лъвски сърца”, „Без дом” и „Да убиеш присмехулник”.

Заповядайте на лагер край Зеленото езеро. За да се присъедините към някой от отрядите, вие трябва първо да сте сгафили. Ама наистина сериозно! Ако пък не сте проблемна личност(или изобщо не сте личност), тогава просто изчакайте, докато съдбата ви сполети или чифт обувки на професионален бейзболист паднат на главата ви.

Сутрин ставате в 4:30, хапвате набързо и отивате да копаете своята дупка. Всеки ден по една. Внимавайте, че водата е дефицит, да не изпиете дажбата си наведнъж, защото не се знае кога ще дойдат да ви долеят. Тук ще се запознаете с куп различни и шантави момчета, защото този лагер не е за момичета, а също така ще откриете своето съкровище. Станли Илнатс ще намери и едно чуждо, но честно казано вашето, макар и метафорично, е по-ценно.

Типично в стила на юношеската литература, тук имаме няколко фрагмента – мит, проклятие и песен, като в кулминацията те се срещат и булото на сюжета пада. Разкрива ни красивата си картина и ни позволява да го усетим по-близо до себе си. Някъде там книгата ни става съкровена.

Чрез диалозите, които са невероятно леки и приятни, авторът успешно улавя страстта, присъща на саможивите юноши. И с всяка следваща копка, момчетата достигат все по-дълбоко в себе си, за да открият своята същност и да познаят истинското приятелство, неопетнено от проблемите и злополуките, присъщи на възрастните.

Оригиналното заглавие би следвало да се преведе „Дупки”. Поздрави към преводача за вникването в съдържанието, защото, както написах по-горе, край Зеленото езеро има две съкровища и българското заглавие пасва повече от добре. 

А сега прочетете името Станли Илнатс на обратно и дано се усмихнете, защото съм сигурен, че в този случай книгата ще ви допадне.

Ревюто на Алекс Кръстев за "АзЧета"
Ревюто на Преслав Ганев в "Литературата днес"
Ревюто на Христо Блажев от "Книголандия"

"Z-та световна война" - Макс Брукс

Не зная колко от вас вярват в паралелни светове, но аз понякога си мисля какво ще е, ако ги има. Чисто хипотетично, нека предположим, че такива съществуват(дано поне в един от тях мога да танцувам), значи „Z-та световна война” се е случила и Макс Брукс е дошъл в нашето пространство и време, за да ни я разкаже.

Трудно е да си представим, че само един-единствен ум е способен да измисли история с толкова широк спектър. Мащабите на книгата буквално обхващат цялото земно кълбо, а героите са хора с най-разнообразни професии, физически характеристики, морал и стремежи.

Руснаците си имат своя вожд, САЩ е най-могъщата машина във вселенски мащаб, Китай яростно и със сетни сили пази своята култура и обичаи, Индия си е шантава, Израел се е окупирал и затворил в себе си, като цели да ограничи вируса извън площта си. И, разбира се, всички плюят и дискриминират Африка, защото отначало смятат, че зомбитата са се пръкнали оттам. Съвсем като Земята, която познаваме, нали?

Хареса ми, че разказите на различните очевидци и участници в един момент започват да се преплитат, макар и индиректно. Повечето герои са военни – генерали, лейтенанти, обикновени войници, пилоти, пехотинци, тюлени. Интервютата с тях винаги са съпътствани от описания на всевъзможни оръжия, лазери, бомби, машини за масово клане и прочие креативни начини за убиване на хора. И точно към средата на книгата се замислих – не е ли нашествието на зомбитата спасение? Тъй или иначе всичките оръжия са създадени с цел да отнасят глави, тела и души, не е ли просто чудесно, че ужасяващите немъртви влизат в голямата картинка, за да подсетят затъпялото човечество, че трябва да е единно? На практика зомбитата направо се жертват, за да оцелее шибаното човечество...

За мен по-любопитни бяха историите на цивилните. В Япония млад гийк разказва как е циклил пред компютъра, докато Зак буквално не са почукали на вратата му. В Бохемия един мъж с рицарски маниери се опитва да запечата красотата на замъците в новата си книга, а в Сидни се запознаваме с Тери Нокс, който по време на войната със зомбита е бил на орбитална платформа със своя екип. Колкото и да е мащабен романът, да добавиш екип от космонавти винаги е бонус.

„Z-та световна война” има страхотна атмосфера, а рисунките на Петър Станимиров правят удоволствието несравнимо, когато говорим за истории със зомбита. И все пак, самите зомбита не са в центъра на повествованието. Опорна точка са думи като страх, паника и смут. Именно заради тях психологическият елемент също присъства и то наистина осезаемо.

Неповторимо е да четеш за характери, част от които самият ти познаваш и как смущенията им ги правят по-смели, желанието за живот буди трескава мисъл, подиква ги към убийства и лъжи. И най-забавно е, когато всички започнат да се изправят срещу заповедите на своите командири или на собствената си трезва мисъл и то само за да спасят невинно детенце, което миг по-късно ще им откъсне главата. Препоръчвам тази книга на всички маниаци на тема хорър, но не само на тях, защото „Z-та световна война” далеч не е обикновен роман за зомбита.

Негативното ревю в "Литературата днес"

Ревюто на "Книголандия", където книгите рядко получават 5 звезди.

Тъмният Бран и неговите впечатления

Накратко при "Момичетата от града"

Едно при "Пуци  Мечо", която приказва

Ловците на книги за войната със зомбита

Вижте и трейлъра на Благой Иванов(човекът, отговорен за появата на тази книга в България):

24-часов книжен маратон

Изминаха четири месеца, откакто посетих зимния панаир на книгата, прекрасната атмосфера на който ме подтикна да си направя блог. Четири е число, което отдавна ме съпътства, затова смятам, че е време да напиша нещо извън ревютата. Ще се постарая да съм кратък.

Основната идея на блога и ревютата, които пиша за него, от самото начало беше да се промотира четенето или да се шуми около него, ако ви харесва повече. В тази връзка трябва да започна с благодарности към някои любими хора.

Идеята за 24-часово четене дойде от едно интервю с Христо Блажев, което прочетох преди месец-два. „Книголандия” от самото начало тласна работата и ентусиазма ми и Христо определено е сред хората, от които съм получил най-силна подкрепа. „Стаята за четене” е може би първоизточникът на цялата работа с блога „Книжен Жор” и смятам, че не съм й давал достатъчно кредити за това. Зачестилите напоследък излизания и съпътстващите ги литературни разговори с „Литературата днес”, както и срещите ми с прекрасните „АзЧета”, приятелите и познатите ми сред издателствата („БГкнига”, „Милениум”, "Изток-Запад", "Жанет45", "Колибри", "Арт Лайн")… все невероятни хора, с които се запознах и се сприятелих за кратко време. Безкрайно им благодаря на всички!

Сега причините, поради които исках да се „подложа” на изпитанието:

1)      Четенето е терапия! Постоянно ще го повтарям, защото е доказана истина и смятам, че ако повече хора го разберат, броят на почитателите на книгата значително ще се повиши. Докато четях не съм се опитвал да избягам от ежедневието или проблемите си. Напротив – търсех отговорите. И донякъде ги намерих, а за тези, които не открих, поне имам по-богато въображение от вчера и по-остър ум, които да ме съпътстват.

2)      В социалните мрежи и по улиците постоянно срещам/чувам коментари на хора, по-големи и по-зрели от мен, че младите не четат. Едно абсолютно НЕвярно твърдение, което не понасям. Пример за това са последните няколко премиери на книги и срещи с писатели, където преобладаващата възраст на посетителите е 18-35 години.

3)   Всичките ми приятели и познати от сферата на книгоиздаването бяха скептични и ми казваха да си намеря друго за правене. Това, разбира се, се оказа незаменим източник на енергия за мен.

4)  И последно, но не на последно място(това клише е болезнено гадно, знам) – за да се  забавлявам. Всяко предизвикателство си е чиста доза забавление.

Всъщност четенето ми приключи между 1 и 2 часа през нощта. Прочетох общо 562 страници. Обикновено толкова изчитам за 6-7 дни. Не успях да „извървя” всичките 24 часа, но когато оставих „Защо грешим” на бюрото и се отпуснах под завивките, затворих очи и на клепачите ми имаше букви. Стотици, хиляди изречения, които бяха преминали през ума ми този ден. Когато бях малък често се случваше да изчитам от корица до корица някоя детска книжка в студените зимни дни. И помня, че вечерно време сънувах думите.

В „Невидимите кризи” Георги Господинов споделя, че животът на средностатистическия човек(70 години) трае 40 009 200 минути. Вчера (11.03.2013) избрах да използвам 960 от тях за четене. Не съм способен да преброя колко хиляди съм използвал през целия си живот, но с абсолютна точност мога да кажа, че четенето винаги ме е правело по-щастлив и амбициозен. Все си намирам думи, които да ме накарат да се усмихна, когато нещо не се получава така, както съм очаквал или искал. Това за мен е част от магията, която книгите таят в себе си. И всячески ще се старая повече хора да научат за тази магия. 24-часовото четене беше една малка стъпка.

Следват продължения…