"Зора" - Октавия Бътлър

Започвам този текст с две странични приказки. Първото е срамно самопризнание, че не съм чел нито една от книгите от новата поредица „Галактики” на издателство „Колибри”.  Факт е, че през последната година почти не са ми попадали книги от двата жанра, с които израснах и благодарение на които станах мечтател. Тук идва ред на втората дума, която е обещание, че тепърва ще четете много за поредицата, защото е адски обещаваща, а аз съм влюбен в идеята за новия клуб „Галактики”, който е свързан с цялостното развитие на жанровете фентъзи и фантастика у нас. 

*За повече информация за клуба постете групата във фейсбук или прочетете речта, част от която Христо Блажев беше подготвил за представянето на поредицата.

Донякъде от негативното ревю на Христо дойде и изборът ми да започна с последната излязла книга от поредицата. Защото знаех, че вкусовете ни тук доста се различават.

Земята е разрушена от човеците, които страдат от безчовечност, в поредната(и последна) безумна война. Лилит Аяпо е спасена от извънземни създания, наричащи себе си оанкали. Оказва се, че уродливите същества са интелигентни и безскрупулни. Те искат да върнат малкото спасени хора на родната им планета, но първо ще ги подложат на някои изпитания, свързани със способностите им да оцеляват, а после ще поискат от тях нещо в замяна. Нещо, което има реални шансове да затрие човешкия род такъв, какъвто го познаваме.

„Зора” е класика в научната фантастика. Но това не означава само, че е посадила някои от корените на жанра, въвела е и е утвърдила дадени идеи. Значи също, че действието е ограничено. Битки, светлинни мечове и космически катаклизми обикновено няма. Затова пък извънземните са гротески, а възможностите им - прелюбопитни.

Диалозите са на астрономическо ниво и именно при тях се долавя майсторството на Октавия Бътлър. Тя е много далеч от популярното мнение, че жените писатели се увличат с терзанията на героите си. Образите в романа са пълнокръвни, защото са представяни предимно чрез разговорите, които водят, вместо със сухи описания на предишни житейски преживявания. Разсъжденията и философстванията не капят от страниците, а са по-скоро семпла добавка – никак не са дразнещи.

За мен „Зора” е съвсем прилично начало на трилогията „Ксеногенезис” и нямам търпение да чета продълженията. Особено след няколкото неочаквани обрата и финалните четири-пет страници, които ме оставиха с отворена уста.

Показателно е, че два дни разнасях книгата навсякъде със себе си и често ми напомняше за очарованието на любимата ми „Машината на времето” от Хърбърт Уелс. Това очарование идва от вниманието на Октавия Бътлър към детайлите, с които гради удивителен свят, както и от осезаемата доза мистика, която несъмнено буди въображението на читателя. Точно тази неопределена мистичност беше причината да заобичам фантастиката от първия си допир с нея преди години.

Ревю при древния и свеж "Книгозавър"