неделя, 24 февруари 2013 г.

"Топли тела" - Айзък Мериън


Яд ме е, че не съм на 14, защото тогава „Топли тела” сигурно щеше да ми хареса. Затова пък съм на 20 и преживях еуфорията по „Здрач”. Дори успях да се задържа настрана от нея и си четях фентъзита, докато разни приятелки въздишаха по блещукащи вампири.
Започвам с това, защото не един и два пъти се сещах за Стефани Майър и компания, докато четях романа на Айзък Мериън.

Светът е покосен от вирус, проклятие или каквото е там (защото никъде не се казва какво е наистина). Хората се превръщат в кръвожадни Немъртви чудовища и търсят Живи, чиито мозъци да хрупат. Р е зомби, което има проблеми с начина си на живот. Отвращава се от себе си, когато бива тласкан от неживата си физиология да яде хора, за да оцелява. Можем да изтъкнем, че Р е зомби с идеали и относително високи ценности. И така, денят идва, когато героят ни повежда групичката зомбита, живеещи на изоставено летище, към близкия град, където да извършат своя набег и да заситят изгнилите си и смрадливи туловища. Точно когато всичко се превръща в кървава баня, погледът на Р се концентрира върху привлекателно момиче, лежащо безпомощно на пода и нещо в зомбито трепва. Подтиква го да я спаси…

Има ли нужда да продължавам или вече разбрахте за какво иде реч?

Основната идея е, че любовта ще спаси света от унищожението, към което сам се е устремил. Съжалявам, но отдавна не вярвам, че любовта между двама тийнейджъри ще спаси каквото и когото и да било. Тя е наивна, илюзорна, плоска и блика псевдоромантика, от която на човек му се повдига.

На места имаше проблясъци, но само толкова. Особено приятна е сцената, където Р говори на Джули, като пуска песен от грамофонна плоча и движи иглата така, че да се получи следното:
„Не ми пука, че те наричат – скръц – когато хората казват, че си – скръц – зла магия – скръц – не сменяй дори и косъм от косата си за мен, не и ако ти – скръц – защото си невероятна – скръц – ти си просто такава, каквато си – скръц – ти си невероятна… невероятна… невероятна… Това е всичко.”
Нито един от персонажите не претърпява каквото и да било израстване за 263 страници. Р си остава добродушно и любвеобилно зомби, Джули е бунтарка, която изпъква със сравнително свеж хумор на места и е може би най-готиното нещо в цялата история, а всички останали са просто лица. Бездушни фигури. Усещане за атмосфера не изпитах и не мисля че изобщо имаше какво да го породи. Тук-там се срещаме с любопитни цитати, претендиращи за нещо по-сериозно, но на фона на плиткия сюжет изглеждат като фейсбук статус.

Единственото нещо, което наистина ми хареса, бе следното изречение:
„Усмихваме се, защото така ние спасяваме света.”

Ревю на Христо Блажев в "Книголандия"
Едно от Благой Иванов, отново в "Книголандия"
И трето от "АзЧета"

петък, 15 февруари 2013 г.

"Американски психар" - Брет Ийстън Елис


Патрик Бейтмън е преуспяващ двадесет и седемгодишен мъж. Жилището му е обзаведено по последна мода. Рядко облича един и същ костюм два пъти. Необратимо влюбен е във външния си вид, за който полага постоянни и граничещи с манията грижи. Също така е изнасилвач, убиец, канибал, лъжец и абсолютно откачен.

Презрителната натура на героя е колкото любопитна, толкова и дразнеща. Всеки (дори случайно) срещнат бива описван подробно. Уважително е заделена по цяла страница, за да бъдем осведомени за костюма, обувките, вратовръзката, ризата, кърпичката в джоба му, а след това и малко за работата му, както и с кого е спал последно.

Успеете ли да преминете през първите 100-150 отегчителни страници, в които просто не се случва нищо, освен еднотипни излияния за подредбата на масите в най-луксозните барове, ще стигнете до по-интересната страна от характера на парвенюто.

Първата жертва е нищо неподозиращ просяк, чийто ретини биват разрязани с нож, а веднага след това и предните лапи на кучето му са премазани безпощадно. Главният герой не си поплюва и от леко насилие постепенно преминава към по-брутални мерки, като заснема голяма част от жертвите си в тяхната безкрайна агония… а след като умрат се гаври с части от телата им, чука отрязаните глави, яде разнообразни парчета и органи, дъвче кожите, изработва си чудовищни огърлици от прешлените. Веднъж го обзема желанието да изпрати факс с кръвта на една от жертвите си до нейната майка.

И тези извращения биха се вписали по интересен начин, ако след един момент не ставаха постоянно явление, което кара стомаха ти да се обръща от гадостите, изсипващи се върху съзнанието ти. Това казано от човек, който си пада по подобни неща в литературата и киното.

Няколкото съвсем кратки монолога на психаря са най-доброто във всичките петстотин страници, но дори те не могат да компенсират трите безумни глави - „Дженезис”, „Уитни Хюстън” и „Хю Луиз енд дъ нюз”. Всяка от тях между пет и седем страници, представлява изреждане на албуми от изпълнителите, тълкуване на ритмиката и текстовете. Само толкова и нищо повече.

Колкото и да разсъждавам върху прочетеното и любопитния образ на Патрик, смятам, че книгата не си заслужава петстотинте страници. Същото внушение можеше да се получи в половината обем. За да докажеш, че героят ти е меломан, не е нужно да описваш неговите впечатления от дадена музика на десетки страници, както за да го представиш като краен материалист не е задължително да описваш виждането му за всеки детайл от облеклото на образите в романа. Жалко, защото имах доста големи очаквания за тази книга, но филмът ми се стори по-силен като представяне на проблема. Препоръчвам ви двучасовото гениално изпълнение на Крисчън Бейл пред книгата на Брет Ийстън Елис.


За финал ви оставям с мислите на господин Бейтмън:

„Не изпитвах никакво ясно определено чувство освен алчността и навярно пълното отвращение. Притежавах всички отличителни белези на човешкия род – плът, кръв, кожа, коса, но обезличаването ми бе станало толкова силно, толкова дълбоко, че нормалната способност за съчувствие бе заличена, бе станала жертва на бавно, целенасочено умъртвяване. Бях просто имитация на действителността, грубо подобие на човешко същество, в чийто мозък работи само едно тъмно ъгълче.”
 „Сексът е математика. За индивидуалност вече никой не говори. Какво означава интелигентността? Може ли да се даде дефиниция на разума? Желанието е безсмислие. Интелектът не е цяр. Справедливостта умря. Страх, обвинения, съчувствие, невинност, вина, провал, мъка – това са все неща и чувства, които никой вече не изпитва. Спомените са безполезни, светът е безчувствен. Единствената му постоянна величина е Злото. Господ не е жив. На любовта не може да се вярва. Повърхност, повърхност, повърхност – само в това има някакъв смисъл… така виждах цивилизацията, колосална и фиркана…”
 „…има една идея за някой си Патрик Бейтмън, някаква абстракция без име, нещо илюзорно и въпреки че мога да прикрия студения си поглед, а ти да стиснеш ръката ми и да усетиш, че държиш жива плът, да усетиш дори, че начините ни на живот са съпоставими, мен просто ме няма. Трудно схващам каквото и да било. Аз съм едно изфабрикувано отклонение. Несъстояло се човешко същество. С една загатната, неоформена личност, безсърдечието ми е дълбоко вкоренено и непоклатимо. Съвестта, съжалението, надеждите ми са изчезнали много отдавна(навярно още в „Харвард”), ако изобщо ги е имало. Вече няма бариери за прескачане. Вече съм изпитал всичко неконтролируемо и ненормално, диво и зло, причинил съм всичкото възможно страдание с пълно безразличие. Но все още продължавам да държа на една-единствена неприятна истина: никой не е в безопасност и нищо не може да се поправи. И въпреки това съм невинен. Всеки модел на човешко поведение трябва да се възприема като поне отчасти обоснован. Какво е злото – част от твоята същност или нещо, което си извършил? Болката ми е постоянна и остра и не мога да обещая на никого по-добър свят. Всъщност ще ми се тази болка да налегне и други. Не искам никой да се спаси. Но дори след като признавам това – а съм го правил още безброй пъти след всяко убийство – и се изправям лице в лице с тези истини, не усещам душевно пречистване. Не научавам нищо повече за себе си и думите ми не стават по-разбираеми. Нямаше смисъл да ти разказвам тези неща. Тази изповед не означава нищо…”

*Картинката е взета от deviantart

събота, 2 февруари 2013 г.

"Портокал с часовников механизъм" - Антъни Бърджес

            -    И кво ще се прави сега, а?

Още една буук, която ми заби здрав толчок. Отначало ленгуича й е литъл труден, ма да не се откажете, что има много да се сий в нея.

Малкия Алекс и неговите най-добри приятели – Смотания Дим, Пьотр и Джорджи,  са, както нашето общество би ги нарекло, боклуци. Малолетни побойници, наркомани, изнасилвачи, крадци и каквото още ви хрумне. Вписват се идеално във всяка лошотия. Единственото, което кара младежите да се чувстват живи и ги зарежда с адреналин, е вечерта. Стъмни ли се, старчоците панически бързат да се приберат, за да зяпат телевизия, докато момчетата се събират на малки банди и започват своето хорършоу. Докато една "нормална" вечер не се случва неминуемото. Алекс размазва своята жертва и в последвалото неприятно стечение на обстоятелствата го хвърлят зад решетките, където трябва да бъде излекуван.

Това е една от онези книги, която бива забранявана всячески и навсякъде. А хората, които стоят зад забраната, просто не са я чели или не са имали достатъчно разум, за да проумеят какво е показал Бърджес. Смятам, че такава литература трябва да се препоръчва от учителите по-често. Но много от тях едва ли са я чели, защото има насилие, има убийства, има кървави и нечовешки изтезания. Притежава всичко онова, за което е по-лесно да си затворим очите, понеже е гадно и ни разваля фалшивото удоволствие от разплутото ежедневие. За повечето сигурно ще е трудно да се отърсят от характера на книгата, който е заядлив и провокативен, за да стигнат до същността й - красива в своята трогателност.

Като човек, който току-що е прекрачил изхода на бар „Тийнейджърски години”, тази книга събуди в мен желание да руша, да се бунтувам срещу Системата, като успоредно с това ми се ще да съм по-добър човек към хората. Само мога да гадая как попада в ръцете на четиринайсет-петнайсетгодишен хулиган. И смесицата от жаргони и чужди езици оживява, плъзва се по ръцете, по тялото и по главата му. Историята на Малкия Алекс(който нарича себе си Големия) се загнездва в сърцето му, подобно на бомба с часовников механизъм…. И обещава да се взриви тогава когато човечето израсне достатъчно, за да оцелее експлозията.


                      -    И кво ще се прави сега, а?

Това е моето хистори с „Портокал с часовников механизъм”, о, май брадърс, единствени на този свят. Една буук, която има килър потенциал и която не излезе от май хед за четири дейс. Препоръчвам я, но ако не искате да я рийд, тогава амин, Год блес и всичкия останал шит.

 „Нещо повече, лошотията е в самия человек, в личността, в теб и мен в нашето чудачество – което пък е дело на стария Год или Бог и е болшаята му гордост и джой. И които са против чудото на личността, те са и против лошотията, затова Правителството, съдилищата и училищата не ти позволяват да си лош, защото не ти позволяват да си личност. И нима цялата ни сегашна история, о, май брадърс, не е за това, как смелите литъл личности се борят срещу тези биг машини?”
"Човек, който не може свободно да избира, престава да бъде човек."
"Само власт, която се перчи с репресивността си, може да тържествува, че е превърнала един нормален младеж в механизъм."


Друго ревю в Книголандия
Едно при Ловци на книги
И трето в scifi.bg

** Картинките са взети от deviantart