"Американски психар" - Брет Ийстън Елис

Патрик Бейтмън е преуспяващ двадесет и седемгодишен мъж. Жилището му е обзаведено по последна мода. Рядко облича един и същ костюм два пъти. Необратимо влюбен е във външния си вид, за който полага постоянни и граничещи с манията грижи. Също така е изнасилвач, убиец, канибал, лъжец и абсолютно откачен.

Презрителната натура на героя е колкото любопитна, толкова и дразнеща. Всеки (дори случайно) срещнат бива описван подробно. Уважително е заделена по цяла страница, за да бъдем осведомени за костюма, обувките, вратовръзката, ризата, кърпичката в джоба му, а след това и малко за работата му, както и с кого е спал последно.

Успеете ли да преминете през първите 100-150 отегчителни страници, в които просто не се случва нищо, освен еднотипни излияния за подредбата на масите в най-луксозните барове, ще стигнете до по-интересната страна от характера на парвенюто.

Първата жертва е нищо неподозиращ просяк, чийто ретини биват разрязани с нож, а веднага след това и предните лапи на кучето му са премазани безпощадно. Главният герой не си поплюва и от леко насилие постепенно преминава към по-брутални мерки, като заснема голяма част от жертвите си в тяхната безкрайна агония… а след като умрат се гаври с части от телата им, чука отрязаните глави, яде разнообразни парчета и органи, дъвче кожите, изработва си чудовищни огърлици от прешлените. Веднъж го обзема желанието да изпрати факс с кръвта на една от жертвите си до нейната майка.

И тези извращения биха се вписали по интересен начин, ако след един момент не ставаха постоянно явление, което кара стомаха ти да се обръща от гадостите, изсипващи се върху съзнанието ти. Това казано от човек, който си пада по подобни неща в литературата и киното.

Няколкото съвсем кратки монолога на психаря са най-доброто във всичките петстотин страници, но дори те не могат да компенсират трите безумни глави - „Дженезис”, „Уитни Хюстън” и „Хю Луиз енд дъ нюз”. Всяка от тях между пет и седем страници, представлява изреждане на албуми от изпълнителите, тълкуване на ритмиката и текстовете. Само толкова и нищо повече.

Колкото и да разсъждавам върху прочетеното и любопитния образ на Патрик, смятам, че книгата не си заслужава петстотинте страници. Същото внушение можеше да се получи в половината обем. За да докажеш, че героят ти е меломан, не е нужно да описваш неговите впечатления от дадена музика на десетки страници, както за да го представиш като краен материалист не е задължително да описваш виждането му за всеки детайл от облеклото на образите в романа. Жалко, защото имах доста големи очаквания за тази книга, но филмът ми се стори по-силен като представяне на проблема. Препоръчвам ви двучасовото гениално изпълнение на Крисчън Бейл пред книгата на Брет Ийстън Елис.

За финал ви оставям с мислите на господин Бейтмън:

„Не изпитвах никакво ясно определено чувство освен алчността и навярно пълното отвращение. Притежавах всички отличителни белези на човешкия род – плът, кръв, кожа, коса, но обезличаването ми бе станало толкова силно, толкова дълбоко, че нормалната способност за съчувствие бе заличена, бе станала жертва на бавно, целенасочено умъртвяване. Бях просто имитация на действителността, грубо подобие на човешко същество, в чийто мозък работи само едно тъмно ъгълче.”

 „Сексът е математика. За индивидуалност вече никой не говори. Какво означава интелигентността? Може ли да се даде дефиниция на разума? Желанието е безсмислие. Интелектът не е цяр. Справедливостта умря. Страх, обвинения, съчувствие, невинност, вина, провал, мъка – това са все неща и чувства, които никой вече не изпитва. Спомените са безполезни, светът е безчувствен. Единствената му постоянна величина е Злото. Господ не е жив. На любовта не може да се вярва. Повърхност, повърхност, повърхност – само в това има някакъв смисъл… така виждах цивилизацията, колосална и фиркана…”

 „…има една идея за някой си Патрик Бейтмън, някаква абстракция без име, нещо илюзорно и въпреки че мога да прикрия студения си поглед, а ти да стиснеш ръката ми и да усетиш, че държиш жива плът, да усетиш дори, че начините ни на живот са съпоставими, мен просто ме няма. Трудно схващам каквото и да било. Аз съм едно изфабрикувано отклонение. Несъстояло се човешко същество. С една загатната, неоформена личност, безсърдечието ми е дълбоко вкоренено и непоклатимо. Съвестта, съжалението, надеждите ми са изчезнали много отдавна(навярно още в „Харвард”), ако изобщо ги е имало. Вече няма бариери за прескачане. Вече съм изпитал всичко неконтролируемо и ненормално, диво и зло, причинил съм всичкото възможно страдание с пълно безразличие. Но все още продължавам да държа на една-единствена неприятна истина: никой не е в безопасност и нищо не може да се поправи. И въпреки това съм невинен. Всеки модел на човешко поведение трябва да се възприема като поне отчасти обоснован. Какво е злото – част от твоята същност или нещо, което си извършил? Болката ми е постоянна и остра и не мога да обещая на никого по-добър свят. Всъщност ще ми се тази болка да налегне и други. Не искам никой да се спаси. Но дори след като признавам това – а съм го правил още безброй пъти след всяко убийство – и се изправям лице в лице с тези истини, не усещам душевно пречистване. Не научавам нищо повече за себе си и думите ми не стават по-разбираеми. Нямаше смисъл да ти разказвам тези неща. Тази изповед не означава нищо…”

*Картинката е взета от deviantart