неделя, 24 февруари 2013 г.

"Топли тела" - Айзък Мериън


Яд ме е, че не съм на 14, защото тогава „Топли тела” сигурно щеше да ми хареса. Затова пък съм на 20 и преживях еуфорията по „Здрач”. Дори успях да се задържа настрана от нея и си четях фентъзита, докато разни приятелки въздишаха по блещукащи вампири.
Започвам с това, защото не един и два пъти се сещах за Стефани Майър и компания, докато четях романа на Айзък Мериън.

Светът е покосен от вирус, проклятие или каквото е там (защото никъде не се казва какво е наистина). Хората се превръщат в кръвожадни Немъртви чудовища и търсят Живи, чиито мозъци да хрупат. Р е зомби, което има проблеми с начина си на живот. Отвращава се от себе си, когато бива тласкан от неживата си физиология да яде хора, за да оцелява. Можем да изтъкнем, че Р е зомби с идеали и относително високи ценности. И така, денят идва, когато героят ни повежда групичката зомбита, живеещи на изоставено летище, към близкия град, където да извършат своя набег и да заситят изгнилите си и смрадливи туловища. Точно когато всичко се превръща в кървава баня, погледът на Р се концентрира върху привлекателно момиче, лежащо безпомощно на пода и нещо в зомбито трепва. Подтиква го да я спаси…

Има ли нужда да продължавам или вече разбрахте за какво иде реч?

Основната идея е, че любовта ще спаси света от унищожението, към което сам се е устремил. Съжалявам, но отдавна не вярвам, че любовта между двама тийнейджъри ще спаси каквото и когото и да било. Тя е наивна, илюзорна, плоска и блика псевдоромантика, от която на човек му се повдига.

На места имаше проблясъци, но само толкова. Особено приятна е сцената, където Р говори на Джули, като пуска песен от грамофонна плоча и движи иглата така, че да се получи следното:
„Не ми пука, че те наричат – скръц – когато хората казват, че си – скръц – зла магия – скръц – не сменяй дори и косъм от косата си за мен, не и ако ти – скръц – защото си невероятна – скръц – ти си просто такава, каквато си – скръц – ти си невероятна… невероятна… невероятна… Това е всичко.”
Нито един от персонажите не претърпява каквото и да било израстване за 263 страници. Р си остава добродушно и любвеобилно зомби, Джули е бунтарка, която изпъква със сравнително свеж хумор на места и е може би най-готиното нещо в цялата история, а всички останали са просто лица. Бездушни фигури. Усещане за атмосфера не изпитах и не мисля че изобщо имаше какво да го породи. Тук-там се срещаме с любопитни цитати, претендиращи за нещо по-сериозно, но на фона на плиткия сюжет изглеждат като фейсбук статус.

Единственото нещо, което наистина ми хареса, бе следното изречение:
„Усмихваме се, защото така ние спасяваме света.”

Ревю на Христо Блажев в "Книголандия"
Едно от Благой Иванов, отново в "Книголандия"
И трето от "АзЧета"

Няма коментари:

Публикуване на коментар