"Z-та световна война" - Макс Брукс

Не зная колко от вас вярват в паралелни светове, но аз понякога си мисля какво ще е, ако ги има. Чисто хипотетично, нека предположим, че такива съществуват(дано поне в един от тях мога да танцувам), значи „Z-та световна война” се е случила и Макс Брукс е дошъл в нашето пространство и време, за да ни я разкаже.

Трудно е да си представим, че само един-единствен ум е способен да измисли история с толкова широк спектър. Мащабите на книгата буквално обхващат цялото земно кълбо, а героите са хора с най-разнообразни професии, физически характеристики, морал и стремежи.

Руснаците си имат своя вожд, САЩ е най-могъщата машина във вселенски мащаб, Китай яростно и със сетни сили пази своята култура и обичаи, Индия си е шантава, Израел се е окупирал и затворил в себе си, като цели да ограничи вируса извън площта си. И, разбира се, всички плюят и дискриминират Африка, защото отначало смятат, че зомбитата са се пръкнали оттам. Съвсем като Земята, която познаваме, нали?

Хареса ми, че разказите на различните очевидци и участници в един момент започват да се преплитат, макар и индиректно. Повечето герои са военни – генерали, лейтенанти, обикновени войници, пилоти, пехотинци, тюлени. Интервютата с тях винаги са съпътствани от описания на всевъзможни оръжия, лазери, бомби, машини за масово клане и прочие креативни начини за убиване на хора. И точно към средата на книгата се замислих – не е ли нашествието на зомбитата спасение? Тъй или иначе всичките оръжия са създадени с цел да отнасят глави, тела и души, не е ли просто чудесно, че ужасяващите немъртви влизат в голямата картинка, за да подсетят затъпялото човечество, че трябва да е единно? На практика зомбитата направо се жертват, за да оцелее шибаното човечество...

За мен по-любопитни бяха историите на цивилните. В Япония млад гийк разказва как е циклил пред компютъра, докато Зак буквално не са почукали на вратата му. В Бохемия един мъж с рицарски маниери се опитва да запечата красотата на замъците в новата си книга, а в Сидни се запознаваме с Тери Нокс, който по време на войната със зомбита е бил на орбитална платформа със своя екип. Колкото и да е мащабен романът, да добавиш екип от космонавти винаги е бонус.

„Z-та световна война” има страхотна атмосфера, а рисунките на Петър Станимиров правят удоволствието несравнимо, когато говорим за истории със зомбита. И все пак, самите зомбита не са в центъра на повествованието. Опорна точка са думи като страх, паника и смут. Именно заради тях психологическият елемент също присъства и то наистина осезаемо.

Неповторимо е да четеш за характери, част от които самият ти познаваш и как смущенията им ги правят по-смели, желанието за живот буди трескава мисъл, подиква ги към убийства и лъжи. И най-забавно е, когато всички започнат да се изправят срещу заповедите на своите командири или на собствената си трезва мисъл и то само за да спасят невинно детенце, което миг по-късно ще им откъсне главата. Препоръчвам тази книга на всички маниаци на тема хорър, но не само на тях, защото „Z-та световна война” далеч не е обикновен роман за зомбита.

Негативното ревю в "Литературата днес"

Ревюто на "Книголандия", където книгите рядко получават 5 звезди.

Тъмният Бран и неговите впечатления

Накратко при "Момичетата от града"

Едно при "Пуци  Мечо", която приказва

Ловците на книги за войната със зомбита

Вижте и трейлъра на Благой Иванов(човекът, отговорен за появата на тази книга в България):

24-часов книжен маратон

Изминаха четири месеца, откакто посетих зимния панаир на книгата, прекрасната атмосфера на който ме подтикна да си направя блог. Четири е число, което отдавна ме съпътства, затова смятам, че е време да напиша нещо извън ревютата. Ще се постарая да съм кратък.

Основната идея на блога и ревютата, които пиша за него, от самото начало беше да се промотира четенето или да се шуми около него, ако ви харесва повече. В тази връзка трябва да започна с благодарности към някои любими хора.

Идеята за 24-часово четене дойде от едно интервю с Христо Блажев, което прочетох преди месец-два. „Книголандия” от самото начало тласна работата и ентусиазма ми и Христо определено е сред хората, от които съм получил най-силна подкрепа. „Стаята за четене” е може би първоизточникът на цялата работа с блога „Книжен Жор” и смятам, че не съм й давал достатъчно кредити за това. Зачестилите напоследък излизания и съпътстващите ги литературни разговори с „Литературата днес”, както и срещите ми с прекрасните „АзЧета”, приятелите и познатите ми сред издателствата („БГкнига”, „Милениум”, "Изток-Запад", "Жанет45", "Колибри", "Арт Лайн")… все невероятни хора, с които се запознах и се сприятелих за кратко време. Безкрайно им благодаря на всички!

Сега причините, поради които исках да се „подложа” на изпитанието:

1)      Четенето е терапия! Постоянно ще го повтарям, защото е доказана истина и смятам, че ако повече хора го разберат, броят на почитателите на книгата значително ще се повиши. Докато четях не съм се опитвал да избягам от ежедневието или проблемите си. Напротив – търсех отговорите. И донякъде ги намерих, а за тези, които не открих, поне имам по-богато въображение от вчера и по-остър ум, които да ме съпътстват.

2)      В социалните мрежи и по улиците постоянно срещам/чувам коментари на хора, по-големи и по-зрели от мен, че младите не четат. Едно абсолютно НЕвярно твърдение, което не понасям. Пример за това са последните няколко премиери на книги и срещи с писатели, където преобладаващата възраст на посетителите е 18-35 години.

3)   Всичките ми приятели и познати от сферата на книгоиздаването бяха скептични и ми казваха да си намеря друго за правене. Това, разбира се, се оказа незаменим източник на енергия за мен.

4)  И последно, но не на последно място(това клише е болезнено гадно, знам) – за да се  забавлявам. Всяко предизвикателство си е чиста доза забавление.

Всъщност четенето ми приключи между 1 и 2 часа през нощта. Прочетох общо 562 страници. Обикновено толкова изчитам за 6-7 дни. Не успях да „извървя” всичките 24 часа, но когато оставих „Защо грешим” на бюрото и се отпуснах под завивките, затворих очи и на клепачите ми имаше букви. Стотици, хиляди изречения, които бяха преминали през ума ми този ден. Когато бях малък често се случваше да изчитам от корица до корица някоя детска книжка в студените зимни дни. И помня, че вечерно време сънувах думите.

В „Невидимите кризи” Георги Господинов споделя, че животът на средностатистическия човек(70 години) трае 40 009 200 минути. Вчера (11.03.2013) избрах да използвам 960 от тях за четене. Не съм способен да преброя колко хиляди съм използвал през целия си живот, но с абсолютна точност мога да кажа, че четенето винаги ме е правело по-щастлив и амбициозен. Все си намирам думи, които да ме накарат да се усмихна, когато нещо не се получава така, както съм очаквал или искал. Това за мен е част от магията, която книгите таят в себе си. И всячески ще се старая повече хора да научат за тази магия. 24-часовото четене беше една малка стъпка.

Следват продължения…

"Последната лъжа" - Стивън Уайт

„Последната лъжа” не е типична кримка. Даже не съм сигурен, че изобщо се вписва в криминалния жанр.

Започвам с това, защото никога не съм харесвал криминалните романи. Подразниха ме от първия ми прочит(около шести клас) на Чейс. В тази връзка "Последната лъжа” е по-скоро мистерия. А писането на Стивън Уайт ви кара да забравите, че я четете. Пуска филмова лента пред очите ви и започва да сменя образите, да разкрива гледки, да описва преживявания и спомени, които правят героите по-достоверни. Успял е да вземе едничкото положително нещо от безумните трилъри  и то е плавното разгръщане на действието, без да претрупва с излишни недомлъвки.

Алън Грегъри е клиничен психолог. Скромната му къща е разположена в спокойните покрайнини на град Боулдър, щата Колорадо. Обича семейството си, двете кучета, с които всяка вечер излиза на разходка, както и своята работа. Един средностатистически американец с доста по-високо IQ от средностатистическото. 

Животът си тече тихо и мирно, докато една вечер не среща мъжката половинка на новите съседи. Наперен адвокат, красив, проспериращ, високообразован секс-символ, с усет на естет във всяко едно отношение. С една дума: задник.

Оказва се, че новите домакини на съседската къща са подготвили грандиозно парти, на което се очаква да присъстват къде-що има снобски особи, принцеси и примадони. В дедуктивната мисъл на Алън моментално се промъкват парещи и драскащи предчувствия. И едва ден по-късно се разбира, че нещо се е случило на купона. Нещо толкова сериозно и потрисащо, че никой не иска да говори за него...

Преди да започна да чета ме убеждаваха, че книгата се поглъща на един дъх, но аз не останах с такива впечатления. Историята е интригуваща и предполагам, че може да се изчете бързо, но образът на главния герой, който не е стандартният badass scientist, заслужава по-сериозно внимание. Докато разпитва приятели и познати, в търсене на факти за престъплението, което не е сигурно, че се е случило, господин Грегъри неизменно описва случващото се през призмата на своята професия. Какво означава трепването на лявото рамо? По какви, почти невидими жестове, се разбира, че събеседникът е притеснен? Какво, всъщност, представлява лъжата и кое е истина? Случило ли се е престъпление в съседната къща или особените обстоятелства са взели действие в главата на отделен човек?

Развита история с любопитни герои. Първите сто страници са по-скоро отегчаващи, но след тях идва тонизираща доза главоблъсканица. Моето внимание определено е грабнато от „Престъпно добрата поредица” и с удоволствие ще чета продълженията.

*Благодарности към Марко Марков и усета му към кървавите щрихи за постигането на страхотната корица.

"Невидимите кризи" - Георги Господинов

Кой е Георги Господинов?

Аз имах удоволствието да се запозная с мъж, който носеше същото лице, като човека, който ви гледа от задната корица на „Невидимите кризи”. Стиснахме си ръцете, разменихме усмивки, подписа ми книгата. Знам, виждали сте го по телевизията, чели сте интервюта, които е давал за различни списания и вестници. Все правдиви факти, доказващи физическото му превъплъщение. Но аз все още не мога да повярвам, че го открих като писател. Като абсолютно любим свой писател, който ще стои на 1-во място в личния ми топ дълго време. Ще се опитам да ви обясня последното.

Георги Господинов пише за неща, които живо ме интересуват. Веднъж ме изгарят, друг път простичко им се радвам. Понякога ме дразнят, защото не успявам да ги осмисля. Събуждам се с мисълта за Тях. Вечерно време лягам и се отпускам под дебелия юрган, а Те се наместват удобно между гънките на мозъка ми.

Такива неща са свободният човешки дух, личността, лишена от националистически и патриотични скрупули. Човекът, като равен на всички хора. Литературата, физиономиите и искрените усмивки, плачът на децата, красотата, която откриваме в природата, бездомниците, които си нямат никого, историята и чувствата, които тя буди в нас... и какво ли още не.

„Невидимите кризи” не се четат. Само формално, разбира се. Всеки път, когато отворите малката книжка и започнете да четете, ще преживявате разказите, като че четете за собствени спомени. Сякаш си имате един Георги Господинов при себе си, който ви говори. Разплаква ви, поставя думи в двата края на устните ви и ги разтяга, получавайки нахиленото ви изражение. Удря ви лек словесен шамар, за да се осъзнаете, да премислите това, в което до преди малко сте се клели, че знаете и разбирате. На няколко пъти ви описва с епитета „красиви”, само защото сте четящи хора. И това е съвсем точно.

Но казаното дотук нямаше да е достатъчно, за да обикна „Невидимите кризи” едва за ден-два. Не мислех, че ще е възможно български автор да заеме мястото на Ремарк и Стайнбек в ума и съзнанието ми. Напълно безусловно, тотално, абсолютно.

Стилът на писане. О, какво Писане само! Обожавам думите и езика, казвал съм го неведнъж. А Георги Господинов, изглежда, подбира точната дума за всяко изречение. Представям си как редактира текстовете си, спира се на определен абзац и започва да вади фрагменти, които могат да се заменят. След това избира техни най-подходящи синоними и ги поставя на мястото им. И крайният резултат е текст, който звучи блестящо. Безупречно от корица до корица.

„Невидимите кризи” е сред онези книги, броящи се на пръстите на двете ръце, които трябва да присъстват във всяка библиотека. Жизненоважно е да ги има. Защото са интелигентни, емоционални, поетични, изпълнени с език, история и най-важното – с живот.

Благодаря на Георги Господинов, че го има. Накара ме да си спомня какво ли не, да преживя още повече, но основното бе, че ме накара да вярвам. Вярвам, че български писатели и интелектуалци има. И то какви само – сравними с имена от световен калибър.

В „Как четеш” категорично отговорих, че не понасям да се драска по книжното тяло. Още нещо, което се промени. Постоянно отбелязвам отделни изречения, абзаци, параграфи, а „Свенлив естетизъм” бях тръгнал да го подчертавам целия.

Това е. Не знам доколко се справих с нелеката задача да пиша за толкова съкровена книга, но се надявам да е достатъчно, за да й обърнете внимание.

*Няма как да не спомена оформлението. Корицата, в своя минималистичен стил, е приказна. Своеобразен шедьовър! Това е, което представлява цялото изпълнение на текста, хартията, корицата и гръбчето. И този път няма да пропусна адмирациите към Ина Бъчварова и Владимир Венчарски за това.

Няколко произволно избрани цитата:

„Все ми се струва, че ако финансистите четяха книги, кризите ни щяха да са различни.”

„Другото симптоматично нещо е, че социалистическият колекционер е колекционер на отсъствия. Самият продукт остава призрачен, недосегаем(най-често консумиран от друг, не от колекционера), а се издига в култ опаковката, празната форма. Мислиш, че притежаваш духа, а държиш само бутилката.”

„Това е неизбежният ход на историята: символите винаги се превръщат в сувенири.”

„Беше умно и свястно момче, разбираше си от работата и тайно се радвах, че мога да си говоря с него в полумрака пред свещта и компютъра. Бях само с двайсетина години по-голям от него и едва сега ми светваше (само наум, токът все още не идваше) колко малко познавам това поколение. Обитавахме един град, една държава, едно и също време, но се движехме в паралелни светове. И изпитвах истинско любопитство към неговия свят. Каквото, подозирам, той не изпитваше към моя. Е, впечатли се от библиотеката, и това е нещо. Благодарение на енергото аз от XX век и той от XXI се бяхме събрали за малко в ничията земя на една принудителна пауза. Трийсетина минути по-късно токът дойде, включихме компютъра, момчето оправи всичко за нула време, наистина си разбираше от работата, и си отиде. Аз останах в миналия век.”

„В чужбина хората остаряват по-красиво и по-бавно, твърдеше една приятелка. Старостта е по-милостива там. Тогава се смях, че чужбина е нещо като космоса, където времето тече с друга скорост.”

„Твърдя (покашлям се), че там, където има повече география, отколкото история, се живее малко по-светло.”

„Да зарежеш цялата Римска империя заради едни зреещи нетрайни зеленчуци. Не е ли красиво?”

„Старият рибен пазар. Тук колекционирането е най-трудно. Виковете и миризмите са летливи и бързо променящи се. Аз пък ги събирам точно затова. Какъв е смисълът да събираш неща, които са вечни и винаги ще си стоят.”

*Следващият ми върна вярата в романтиката, но не онази с цветята и свещите.

„Една жена излиза на балкона, откъдето сигурно старият Диоклециан е гледал морето, и прибира чаршафа от простора. Жест, който няма да остане в историята, но точно затова е ценен. И бързам да го запиша.”

„Никъде не е лесно да си бездомник, но да си бездомник в България си е истинска липса на късмет. Колкото по-бедно обществото, толкова по-бедни клошарите му.”

„Виждал съм как един с преметнато въже през раменете си дърпа с все сила стържещия по асфалта тежък стар хладилник, като Исус, който тегли кръста си. Тази квартална българска Виа Долороса (или Виа Клошароса), в един град, който няма да стане Йерусалим.”

„Свикнахме също така, че сериозните неща за човека и света се казват вечер по новините от сериозни хора със сериозни професии, от икономическите и политическите страници на вестниците.”

„Това, с което литературата може да помогне, е в развиването на чувствителност към кризите. Иначе те стават перманентни, а нашата безчувственост към тях – хронична.”

Ревюто на Преслав Ганев в "Литературата днес"
Ревюто на Алекс Кръстев в "АзЧета" 
Ревюто на Христо Блажев в "Книголандия"

"Топли тела" - Айзък Мериън

Яд ме е, че не съм на 14, защото тогава „Топли тела” сигурно щеше да ми хареса. Затова пък съм на 20 и преживях еуфорията по „Здрач”. Дори успях да се задържа настрана от нея и си четях фентъзита, докато разни приятелки въздишаха по блещукащи вампири.

Започвам с това, защото не един и два пъти се сещах за Стефани Майър и компания, докато четях романа на Айзък Мериън.

Светът е покосен от вирус, проклятие или каквото е там (защото никъде не се казва какво е наистина). Хората се превръщат в кръвожадни Немъртви чудовища и търсят Живи, чиито мозъци да хрупат. Р е зомби, което има проблеми с начина си на живот. Отвращава се от себе си, когато бива тласкан от неживата си физиология да яде хора, за да оцелява. Можем да изтъкнем, че Р е зомби с идеали и относително високи ценности. И така, денят идва, когато героят ни повежда групичката зомбита, живеещи на изоставено летище, към близкия град, където да извършат своя набег и да заситят изгнилите си и смрадливи туловища. Точно когато всичко се превръща в кървава баня, погледът на Р се концентрира върху привлекателно момиче, лежащо безпомощно на пода и нещо в зомбито трепва. Подтиква го да я спаси…

Има ли нужда да продължавам или вече разбрахте за какво иде реч?

Основната идея е, че любовта ще спаси света от унищожението, към което сам се е устремил. Съжалявам, но отдавна не вярвам, че любовта между двама тийнейджъри ще спаси каквото и когото и да било. Тя е наивна, илюзорна, плоска и блика псевдоромантика, от която на човек му се повдига.

На места имаше проблясъци, но само толкова. Особено приятна е сцената, където Р говори на Джули, като пуска песен от грамофонна плоча и движи иглата така, че да се получи следното:

„Не ми пука, че те наричат – скръц – когато хората казват, че си – скръц – зла магия – скръц – не сменяй дори и косъм от косата си за мен, не и ако ти – скръц – защото си невероятна – скръц – ти си просто такава, каквато си – скръц – ти си невероятна… невероятна… невероятна… Това е всичко.”

Нито един от персонажите не претърпява каквото и да било израстване за 263 страници. Р си остава добродушно и любвеобилно зомби, Джули е бунтарка, която изпъква със сравнително свеж хумор на места и е може би най-готиното нещо в цялата история, а всички останали са просто лица. Бездушни фигури. Усещане за атмосфера не изпитах и не мисля че изобщо имаше какво да го породи. Тук-там се срещаме с любопитни цитати, претендиращи за нещо по-сериозно, но на фона на плиткия сюжет изглеждат като фейсбук статус.

Единственото нещо, което наистина ми хареса, бе следното изречение:

„Усмихваме се, защото така ние спасяваме света.”

Ревю на Христо Блажев в "Книголандия"
Едно от Благой Иванов, отново в "Книголандия"
И трето от "АзЧета"

"Американски психар" - Брет Ийстън Елис

Патрик Бейтмън е преуспяващ двадесет и седемгодишен мъж. Жилището му е обзаведено по последна мода. Рядко облича един и същ костюм два пъти. Необратимо влюбен е във външния си вид, за който полага постоянни и граничещи с манията грижи. Също така е изнасилвач, убиец, канибал, лъжец и абсолютно откачен.

Презрителната натура на героя е колкото любопитна, толкова и дразнеща. Всеки (дори случайно) срещнат бива описван подробно. Уважително е заделена по цяла страница, за да бъдем осведомени за костюма, обувките, вратовръзката, ризата, кърпичката в джоба му, а след това и малко за работата му, както и с кого е спал последно.

Успеете ли да преминете през първите 100-150 отегчителни страници, в които просто не се случва нищо, освен еднотипни излияния за подредбата на масите в най-луксозните барове, ще стигнете до по-интересната страна от характера на парвенюто.

Първата жертва е нищо неподозиращ просяк, чийто ретини биват разрязани с нож, а веднага след това и предните лапи на кучето му са премазани безпощадно. Главният герой не си поплюва и от леко насилие постепенно преминава към по-брутални мерки, като заснема голяма част от жертвите си в тяхната безкрайна агония… а след като умрат се гаври с части от телата им, чука отрязаните глави, яде разнообразни парчета и органи, дъвче кожите, изработва си чудовищни огърлици от прешлените. Веднъж го обзема желанието да изпрати факс с кръвта на една от жертвите си до нейната майка.

И тези извращения биха се вписали по интересен начин, ако след един момент не ставаха постоянно явление, което кара стомаха ти да се обръща от гадостите, изсипващи се върху съзнанието ти. Това казано от човек, който си пада по подобни неща в литературата и киното.

Няколкото съвсем кратки монолога на психаря са най-доброто във всичките петстотин страници, но дори те не могат да компенсират трите безумни глави - „Дженезис”, „Уитни Хюстън” и „Хю Луиз енд дъ нюз”. Всяка от тях между пет и седем страници, представлява изреждане на албуми от изпълнителите, тълкуване на ритмиката и текстовете. Само толкова и нищо повече.

Колкото и да разсъждавам върху прочетеното и любопитния образ на Патрик, смятам, че книгата не си заслужава петстотинте страници. Същото внушение можеше да се получи в половината обем. За да докажеш, че героят ти е меломан, не е нужно да описваш неговите впечатления от дадена музика на десетки страници, както за да го представиш като краен материалист не е задължително да описваш виждането му за всеки детайл от облеклото на образите в романа. Жалко, защото имах доста големи очаквания за тази книга, но филмът ми се стори по-силен като представяне на проблема. Препоръчвам ви двучасовото гениално изпълнение на Крисчън Бейл пред книгата на Брет Ийстън Елис.

За финал ви оставям с мислите на господин Бейтмън:

„Не изпитвах никакво ясно определено чувство освен алчността и навярно пълното отвращение. Притежавах всички отличителни белези на човешкия род – плът, кръв, кожа, коса, но обезличаването ми бе станало толкова силно, толкова дълбоко, че нормалната способност за съчувствие бе заличена, бе станала жертва на бавно, целенасочено умъртвяване. Бях просто имитация на действителността, грубо подобие на човешко същество, в чийто мозък работи само едно тъмно ъгълче.”

 „Сексът е математика. За индивидуалност вече никой не говори. Какво означава интелигентността? Може ли да се даде дефиниция на разума? Желанието е безсмислие. Интелектът не е цяр. Справедливостта умря. Страх, обвинения, съчувствие, невинност, вина, провал, мъка – това са все неща и чувства, които никой вече не изпитва. Спомените са безполезни, светът е безчувствен. Единствената му постоянна величина е Злото. Господ не е жив. На любовта не може да се вярва. Повърхност, повърхност, повърхност – само в това има някакъв смисъл… така виждах цивилизацията, колосална и фиркана…”

 „…има една идея за някой си Патрик Бейтмън, някаква абстракция без име, нещо илюзорно и въпреки че мога да прикрия студения си поглед, а ти да стиснеш ръката ми и да усетиш, че държиш жива плът, да усетиш дори, че начините ни на живот са съпоставими, мен просто ме няма. Трудно схващам каквото и да било. Аз съм едно изфабрикувано отклонение. Несъстояло се човешко същество. С една загатната, неоформена личност, безсърдечието ми е дълбоко вкоренено и непоклатимо. Съвестта, съжалението, надеждите ми са изчезнали много отдавна(навярно още в „Харвард”), ако изобщо ги е имало. Вече няма бариери за прескачане. Вече съм изпитал всичко неконтролируемо и ненормално, диво и зло, причинил съм всичкото възможно страдание с пълно безразличие. Но все още продължавам да държа на една-единствена неприятна истина: никой не е в безопасност и нищо не може да се поправи. И въпреки това съм невинен. Всеки модел на човешко поведение трябва да се възприема като поне отчасти обоснован. Какво е злото – част от твоята същност или нещо, което си извършил? Болката ми е постоянна и остра и не мога да обещая на никого по-добър свят. Всъщност ще ми се тази болка да налегне и други. Не искам никой да се спаси. Но дори след като признавам това – а съм го правил още безброй пъти след всяко убийство – и се изправям лице в лице с тези истини, не усещам душевно пречистване. Не научавам нищо повече за себе си и думите ми не стават по-разбираеми. Нямаше смисъл да ти разказвам тези неща. Тази изповед не означава нищо…”

*Картинката е взета от deviantart

"Портокал с часовников механизъм" - Антъни Бърджес

            -    И кво ще се прави сега, а?

Още една буук, която ми заби здрав толчок. Отначало ленгуича й е литъл труден, ма да не се откажете, что има много да се сий в нея.

Малкия Алекс и неговите най-добри приятели – Смотания Дим, Пьотр и Джорджи, – са, както нашето общество би ги нарекло, боклуци. Малолетни побойници, наркомани, изнасилвачи, крадци и каквото още ви хрумне. Вписват се идеално във всяка лошотия. Единственото, което кара младежите да се чувстват живи и ги зарежда с адреналин, е вечерта. Стъмни ли се, старчоците панически бързат да се приберат, за да зяпат телевизия, докато момчетата се събират на малки банди и започват своето хорършоу. Докато една "нормална" вечер не се случва неминуемото. Алекс размазва своята жертва и в последвалото неприятно стечение на обстоятелствата го хвърлят зад решетките, където трябва да бъде излекуван.

Това е една от онези книги, която бива забранявана всячески и навсякъде. А хората, които стоят зад забраната, просто не са я чели или не са имали достатъчно разум, за да проумеят какво е показал Бърджес. Смятам, че такава литература трябва да се препоръчва от учителите по-често. Но много от тях едва ли са я чели, защото има насилие, има убийства, има кървави и нечовешки изтезания. Притежава всичко онова, за което е по-лесно да си затворим очите, понеже е гадно и ни разваля фалшивото удоволствие от разплутото ежедневие. За повечето сигурно ще е трудно да се отърсят от характера на книгата, който е заядлив и провокативен, за да стигнат до същността й - красива в своята трогателност.

Като човек, който току-що е прекрачил изхода на бар „Тийнейджърски години”, тази книга събуди в мен желание да руша, да се бунтувам срещу Системата, като успоредно с това ми се ще да съм по-добър човек към хората. Само мога да гадая как попада в ръцете на четиринайсет-петнайсетгодишен хулиган. И смесицата от жаргони и чужди езици оживява, плъзва се по ръцете, по тялото и по главата му. Историята на Малкия Алекс(който нарича себе си Големия) се загнездва в сърцето му, подобно на бомба с часовников механизъм…. И обещава да се взриви тогава когато човечето израсне достатъчно, за да оцелее експлозията.

                      -    И кво ще се прави сега, а?

Това е моето хистори с „Портокал с часовников механизъм”, о, май брадърс, единствени на този свят. Една буук, която има килър потенциал и която не излезе от май хед за четири дейс. Препоръчвам я, но ако не искате да я рийд, тогава амин, Год блес и всичкия останал шит.

 „Нещо повече, лошотията е в самия человек, в личността, в теб и мен в нашето чудачество – което пък е дело на стария Год или Бог и е болшаята му гордост и джой. И които са против чудото на личността, те са и против лошотията, затова Правителството, съдилищата и училищата не ти позволяват да си лош, защото не ти позволяват да си личност. И нима цялата ни сегашна история, о, май брадърс, не е за това, как смелите литъл личности се борят срещу тези биг машини?”

"Човек, който не може свободно да избира, престава да бъде човек."

"Само власт, която се перчи с репресивността си, може да тържествува, че е превърнала един нормален младеж в механизъм."

Друго ревю в Книголандия

Едно при Ловци на книги

И трето в scifi.bg

** Картинките са взети от deviantart