"Мизъри" - Стивън Кинг

Стивън Кинг отдавна се превърна в един от любимите ми автори, наред с Едгар По и Бредбъри. Това, което харесвам при него е, че на фона на всичките ужасии и гадости изпъкват непознати ни черти от човешкия характер и от собствената ни същност. Поставяйки средностатистическия човек в обикновена за бита ни сцена, Кинг добавя свръхестествен елемент и следи развитието на героя, ответните му реакции към случващото се.

В „Мизъри” нещата стоят другояче.

Книгата разказва за писателя Пол Шелдън, който претърпява автомобилна катастрофа и бива намерен, а по-късно и спасен от милата и усмихната Ани Уилкс. Тя сама се обявява за „най-голямата почитателка” на серията любовни романи за героинята Мизъри, чийто автор е Пол. Той обаче, отдавна се е отказал от тази поредица, за която смята, че не струва и когато споделя това на своята спасителка, тя не остава доволна.

В замяна на грижите за раздробените крака на Пол, Ани желае(направо е луднала по идеята) да получи продължение на историята за Мизъри. В своето нежелание да се върне към този забравен свят, нещастният писател й казва, че е завършил поредицата и няма какво повече да разкаже. Тази новина видимо я ядосва. А когато Ани е ядосана, по-добре да не сте около нея. Защото по професия тя е медицинска сестра и все още пази инструментите на занаята си. А също и огромна брадва, чието предназначение не е декларирано никъде.

Белетристиката на Стивън Кинг не е за всеки. А точно този роман определено не е! Ако имате слабо сърце, май ще е по-добре да не го хващате. Всъщност го оставете на най-отдалечения рафт в библиотеката си и се правете, че го няма. Защото детайлните описания на счупени кости, скъсани сухожилия и литрите кръв, пропити между редовете, ще ранят психиката ви, а след това ще бръкнат в раната. Всеки път, когато очите на Ани се замъглят и тя тотално откачи, гответе се да ви омекнат коленете, вътрешностите ви да се обърнат, а лицето да се смръщи в погнуса или ужас.

В сравнение с другите добри страхотии, като „То”, „Сияние” и „Гробище за домашни любимци”, това е книга, показваща предела на извращение и бруталност, до който болният мозък на един социопат може да стигне. Тя не е чак толкова страшна на онова подсъзнателно ниво, от което Пениуайз ви маха ухилен, приел най-уродлива форма. Но "Мизъри" също е интересна по свой си начин. Перверзната ни психика винаги се е радвала на историите, където някой се опитва да избяга от своите ужас и страх. Любопитни сме да видим дали накрая умира в агония или оцелява, за да остане травмиран до живот.

*Личният ми любим момент:

            „Със свистене брадвата се вряза в левия крак на Пол Шелдън, точно над глезена. Болката проряза тялото му като гигантска мълния. Тъмночервена кръв изпръска лицето на Ани като бойна украса на индианец. Кръвта изпръска и стената: Пол чу стърженето на острието в костта, когато тя измъкна брадвата.”