"Вампирът Лестат" - Ан Райс

В самия край на 2012 година и аз получих своето чудо. Най-накрая се намери вампир, който да ми се хареса повече от Дракула. Заедно с първия прочит на класическия роман на Брам Стокър, дойде и любовта ми към вампирите. Последваха доста книги, най-добрите от които бяха "Сейлъмс Лот", "Аз съм легенда" и "Интервю с вампир", но нищо не успяваше да се домогне до силата и величието на стария граф. Честно казано, отдавна се бях отказал от мисълта, че това е възможно, но „Вампирът Лестат” заслужено оглави личната ми класация по ред причини, част от които ще се опитам да ви опиша.

След трагичния край за Лестат в „Интервю с вампир”, той се заравя в земята и спи в продължение на половин век. През 1984 година бива събуден от дрънченето на барабани и електрически китари, слухът му е примамен от мощното звучене на зараждащата се рок вълна и вампирът възкръсва, за да се превърне в пълнокръвен rocknrolla. Бунтарският му дух ражда копнеж, който го тласка да разкаже историята на своя живот. Целта на това е не само да разкрие себе си пред света, а да открехне вратата, зад която се крият всички тайни на вампирското начало и същността на кръвопийците. Под всичко това се крие неумолимото желание на Лестат да предизвика война между различните вампирски сборища и смъртните, да настане крах на всяко статукво и по този начин да настъпи вихър от промени навсякъде по света и да не остане човек или вампир, ходещ по земята, който да не бъде засегнат от този вихър.

Ан Райс е разгърнала въображението си в пъти по-мощно отколкото в сравнително кратката история на Луи. Тя ни връща назад във времето посредством разказите на прастари и дори древни кръвопийци, чийто описания на различните епохи звучат достоверно, а майсторското вплитане на исторически факти поражда у читателя чувство за автентичност.

Авторката не следва никакви религии, канони или вярвания. Отричайки се от тях, остава място само за човешката история, необратимо заплетена с вампирското начало посредством един великолепно измислен мит. Точно това отричане от всякаква църква и вероизповедание събуди любовта ми към романа. Все пак говорим за безсмъртие и кръвожадни нощни създания, чиято първа поява фигурира много преди всякакви сказания и легенди. Какво значение имат тогава каквито и да било вярвания, обичаи и култури? Какъв е смисълът изобщо на материалното и духовното, когато през безкрайния живот на вампира може да бъде изучена всяка една частица на света и неговата материя да бъде изследвана. И какво остава тогава? Апатия? Безнадеждност? Точно това се опитват да избегнат Децата на мрака.

Историята на Лестат ме спечели най-вече със своята дълбочина, идваща както от множеството разкрития, които успява да направи, така и от уникалния образ на немъртвия, нямащ нищо общо с безсърдечното чудовище, което беше в "Интервю с вампир".

Няколко любими цитата:

„- Ти си по-луд отвсякога! – произнесе той едва чуто. – По-луд от едно време, когато обикаляше из Ню Орлиънс и плашеше хората нарочно."

"Твърде малко създания на този свят действително дирят знание. Смъртни или безсмъртни, малцина питат в действителност. Напротив - те се опитват да изтръгнат от неизвестното отговорите, които вече са оформили в собствените си мозъци. Потвърждения, оправдания, форми на утеха, без които те не могат да продължат да съществуват. Да попиташ наистина значи да отвориш вратата на бурята. Отговорът може да унищожи въпроса и онзи, който го задава." 

„- По това време – рече тя – сигурно вече щяха да са нагласили трупа на майка ти. И стаята щеше да се е изпълнила със смрад и пушека на стотици свещи. Помисли си колко е унизителна смъртта. Непознати щяха да я съблекат, измият, облекат – непознати, които са я видели, измършавяла и беззащитна в последния й сън. И онези, които си шепнат по коридорите, щяха да разправят за доброто си здраве и как в тяхното семейство не е имало никакви болести, не, никаква охтика в техните семейства.” 

*Умишлено не споменавам никъде за героите от „Интервю с вампир”, които фигурират и върху страниците на „Вампирът Лестат”, но се чувствам длъжен да кажа, че Ан Райс придава малко по-различен привкус на историята от предната книга, което се оказа поредната приятна изненада.

За финал само ще спомена, че корицата на българското издание(дело на любимия ми Петър Станимиров) е доста по-добра от всички останали, които успях да открия. Рядко се случват подобни чудеса, но съм наистина щастлив, че именно една толкова уникална и дълбока вампирска история е почетена с подобно красиво оформление. 

Ревю в Книголандия, където Христо Блажев пише за книгата в характерния си поетичен стил, което май доста приляга именно тук.