петък, 8 март 2013 г.

"Последната лъжа" - Стивън Уайт


„Последната лъжа” не е типична кримка. Даже не съм сигурен, че изобщо се вписва в криминалния жанр.

Започвам с това, защото никога не съм харесвал криминалните романи. Подразниха ме от първия ми прочит(около шести клас) на Чейс. В тази връзка "Последната лъжа” е по-скоро мистерия. А писането на Стивън Уайт ви кара да забравите, че я четете. Пуска филмова лента пред очите ви и започва да сменя образите, да разкрива гледки, да описва преживявания и спомени, които правят героите по-достоверни. Успял е да вземе едничкото положително нещо от безумните трилъри  и то е плавното разгръщане на действието, без да претрупва с излишни недомлъвки.

Алън Грегъри е клиничен психолог. Скромната му къща е разположена в спокойните покрайнини на град Боулдър, щата Колорадо. Обича семейството си, двете кучета, с които всяка вечер излиза на разходка, както и своята работа. Един средностатистически американец с доста по-високо IQ от средностатистическото. 
Животът си тече тихо и мирно, докато една вечер не среща мъжката половинка на новите съседи. Наперен адвокат, красив, проспериращ, високообразован секс-символ, с усет на естет във всяко едно отношение. С една дума: задник.

Оказва се, че новите домакини на съседската къща са подготвили грандиозно парти, на което се очаква да присъстват къде-що има снобски особи, принцеси и примадони. В дедуктивната мисъл на Алън моментално се промъкват парещи и драскащи предчувствия. И едва ден по-късно се разбира, че нещо се е случило на купона. Нещо толкова сериозно и потрисащо, че никой не иска да говори за него...

Преди да започна да чета ме убеждаваха, че книгата се поглъща на един дъх, но аз не останах с такива впечатления. Историята е интригуваща и предполагам, че може да се изчете бързо, но образът на главния герой, който не е стандартният badass scientist, заслужава по-сериозно внимание. Докато разпитва приятели и познати, в търсене на факти за престъплението, което не е сигурно, че се е случило, господин Грегъри неизменно описва случващото се през призмата на своята професия. Какво означава трепването на лявото рамо? По какви, почти невидими жестове, се разбира, че събеседникът е притеснен? Какво, всъщност, представлява лъжата и кое е истина? Случило ли се е престъпление в съседната къща или особените обстоятелства са взели действие в главата на отделен човек?

Развита история с любопитни герои. Първите сто страници са по-скоро отегчаващи, но след тях идва тонизираща доза главоблъсканица. Моето внимание определено е грабнато от „Престъпно добрата поредица” и с удоволствие ще чета продълженията.

*Благодарности към Марко Марков и усета му към кървавите щрихи за постигането на страхотната корица.


Няма коментари:

Публикуване на коментар