„Последната
лъжа” не е типична кримка. Даже не съм сигурен, че изобщо се вписва в
криминалния жанр.
Започвам
с това, защото никога не съм харесвал криминалните романи. Подразниха ме от първия ми прочит(около шести клас) на Чейс. В тази
връзка "Последната лъжа” е по-скоро мистерия. А писането на Стивън Уайт ви кара да забравите, че я четете. Пуска филмова лента пред очите ви и започва да сменя образите, да разкрива гледки, да описва преживявания и спомени, които правят героите по-достоверни. Успял е да вземе едничкото положително нещо от безумните трилъри и то е плавното разгръщане на действието, без да претрупва с излишни недомлъвки.
Алън
Грегъри е клиничен психолог. Скромната му къща е разположена в спокойните
покрайнини на град Боулдър, щата Колорадо. Обича семейството си, двете кучета, с
които всяка вечер излиза на разходка, както и своята работа. Един
средностатистически американец с доста по-високо IQ от
средностатистическото.
Животът си тече тихо и мирно, докато една вечер не среща
мъжката половинка на новите съседи. Наперен адвокат, красив, проспериращ, високообразован секс-символ, с усет на естет във всяко едно отношение. С една дума: задник.
Оказва
се, че новите домакини на съседската къща са подготвили грандиозно парти, на
което се очаква да присъстват къде-що има снобски особи, принцеси и примадони. В
дедуктивната мисъл на Алън моментално се промъкват парещи и драскащи
предчувствия. И едва ден по-късно се разбира, че нещо се е случило на купона.
Нещо толкова сериозно и потрисащо, че никой не иска да говори за него...
Преди
да започна да чета ме убеждаваха, че книгата се поглъща на един дъх, но аз не
останах с такива впечатления. Историята е интригуваща и предполагам, че може да
се изчете бързо, но образът на главния герой, който не е стандартният badass scientist, заслужава по-сериозно
внимание. Докато разпитва приятели и познати, в търсене на факти за
престъплението, което не е сигурно, че се е случило, господин Грегъри неизменно
описва случващото се през призмата на своята професия. Какво означава трепването на
лявото рамо? По какви, почти невидими жестове, се разбира, че събеседникът е
притеснен? Какво, всъщност, представлява лъжата и кое е истина? Случило ли се е престъпление
в съседната къща или особените обстоятелства са взели действие в главата на отделен човек?
Развита
история с любопитни герои. Първите сто страници са по-скоро отегчаващи, но след
тях идва тонизираща доза главоблъсканица. Моето внимание определено е
грабнато от „Престъпно добрата поредица” и с удоволствие ще чета продълженията.
*Благодарности към Марко Марков и усета му към кървавите щрихи за постигането на страхотната корица.
Няма коментари:
Публикуване на коментар