понеделник, 28 януари 2013 г.

"Краткият чуден живот на Оскар Уао" - Джуно Диас

„Краткият чуден живот на Оскар Уао” съвсем не е книга само за краткия чуден живот на Оскар Уао. Основната сюжетна линия, която тече по страниците, разказва историята на Оскаровия род, докато множеството описателни бележки под линия представят съществуването на цял един народ, живял под диктаторския бич на Рафаел Леонидас Трухильо Молина*.

Не се подвеждайте по осемте(коя от коя по-красиви) корици на книгата, защото съдържанието е пълно с непоносими истини и гадни извращения, към които няма как да останете безразлични. Пригответе се за литри жлъчка, която ще се излее върху вас.

Представете си, че живеете във времена, където за всички тийнейджъри, каквито сте и самите вие, основен приоритет е чукането. Каквото и да правите, където и да ходите, какъвто и да сте, важно е да се чукате с другия пол, защото иначе се превръщате в особняци. Превръщате се в Оскар. А той е дебел доминиканец, обсебен от фантастичните литературни жанрове и с непоправим афинитет към красивите жени. Болезнено противоречиво е, но това е неговото фуку**. Колкото безнадеждна е манията му към „Властелинът на пръстените”, „Дюн”, „Стар Трек” и „Акира”, толкова зашеметяващ е и стремежът му да не остане девствен. Защото светът не познава доминиканец, който да е умрял без да е топнал чушката. Дебелакът се хвърля от мадама на мадама, влюбва се по десет пъти месечно, но все пак не говорим за Дон Жуан или Джакомо Казанова, не, пичове, дори не става дума за истинска свалка. Той просто се придвижва към момичетата, които неминуемо се отвращават още щом го видят, и започва да им говори за ролевите игри, за тази неотлъчна част от живота му. И как само им говори – по маниера на любимите си герои от литературата. Фамилиарничи, високопарничи, словоохотлеви и разбира се, задължително ги отблъсква със своята вродена нескопосаност.

И макар образът на главния герой да е прелюбопитен, романът съвсем не се изчерпва с него. Санто Доминго по времето на Трухильо е земното превъплъщение на ада. Хората нямат право на мнение, ако то се различава от това на Шефа, който пък е тъмнокожата версия на Хитлер. Както авторът сам споменава, трудно е да преувеличим, когато говорим за кръвопролитията, мръсотиите и ужасите, които тиранинът оставя зад себе си на Доминиканската република. Често се случва да прочетем набързо разказана история за нечовешки измъчвани и брутално убити клетници, посмели да объркат името на някой далечен роднина на Неуспелия крадец на добитък.

Една наистина чудна книга. Но не чудесна, а просто различна от почти всичко, което съм чел. Препоръчвам я горещо, защото е оригинална и плашеща в антихуманното общество, което пресъздава. Захванете ли се с нея обаче, пригответе си и лейкопласт, защото тя несъмнено ще ви захапе, може би ще ви пусне и мъничко кръв. 

*За тези, които са пропуснали задължителните две секунди доминиканска история: Трухильо, един от най-мракобесните диктатори на двайсети век, управлява Доминиканската република в периода 1930-1961 година с безмилостна и безскрупулна жестокост. Разплут, садистичен мулат със свински очички, който избелва кожата си, носи обувки с дебели подметки и си пада по вехтории от времето на Наполеон, той (известен още с прозвищата Шефа, Неуспелия крадец на добитък и Плямпалото) постепенно овладява почти всички аспекти на политическия, културния, обществения и икономическия живот.

**В общ смисъл "фуку американус", накратко "фуку", е проклятие или зла орис, но се употребява най-вече като "проклятието и злата орис на Новия свят".


Ревюто на Мила в "АзЧета"
Христо Блажев в "Книголандия"
Интервю с Манол Пейков за процеса около издаването на книгата



понеделник, 21 януари 2013 г.

"Призвание герой" - Ал Торо, Сикамор Брайт, Питър Вейл и Нол Келдън


Едно от любимите ми занимания, докато растях и не бях навън, за да правя пакости и проблеми на възрастните, бяха книгите-игри. За добро или за лошо, последната такава, която си спомням, изиграх, когато бях на 11 и в паметта ми бе останала само бегла представа за цялата концепция. Ще се опитам да предам част от неподправеното удоволствие, което дойде заедно със сборника в ръцете ми.

Авантюристи, обувайте си спортните обувки, за да се чувстват краката ви удобно и да ви слушат, в случай на нужда от бягство, изтъркайте ръждата от старите ризници, наточете умовете си, пригответе колчаните със стрели и се впускайте в своето Призвание.

„Зомбокалипсис” е първата от трите истории, в които ще вземете участие. С избухването на т. нар. маймунски грип по целия свят, болестта отнема животите на милиони хора и когато всичко се е нормализирало и пандемията е укротена, идва наш ред да влезем..... в мола. Заровил глава в книжарницата, в търсене на ново четиво, нашият персонаж, герой по неволя, се стряска, когато от киносалона изскачат двама побелели от ужас мъже. Оттук насетне е наш ред да вземаме решенията. Попълваме набързо тест с четири въпроса, за да установим своя пол и физически характеристики, от които в голяма степен зависи какви действия ще можем да предприемаме и как ще се разгърне разказът. 

Отначало опитах да съм badass, но играта свърши, когато зомбитата ме бутнаха от третия етаж и безславно се размазах на студения под. Следващият ми опит бе да се превъплътя в малко момиченце, чиято баба имаше бастун(от фундаментално значение на определено място) и накрая влязох в кожата на изкъпана във фон дьо тен кифла. Тук попарените от вируса ме настигнаха, защото бях прекалено бавнА на високите си токчета и напомпаните ми гърди ограничаваха видимостта.

Точно „Зомбокалипсис” ми стана любима от трите, защото Ал Торо като че не се е взел прекалено на сериозно и имаше изобилие от забавни моменти, тук-там мръснишки или расистки подхвърляния, но съвсем чистосърдечни и безобидни. Кратка е, определено не е дълбока, но е приятна и със сигурност ще ви усмихне.

В „Зарево над кораба” на Питър Вейл и Нол Келдън, влизаме в доспехите на българския син на болярин – Ахрин. Тази игра е най-дълга от трите и по мои наблюдения имаме възможността да я изиграем като се хвърляме от битка в битка, където в повечето случаи зарове и късмет решават съдбата ни, а другият вариант, който на мен ми допадна доста повече, е вземане на удачни решения, криене из малките къщи и тесните улици на обсадения град, прескачане от сянка в сянка и търсене на най-ефикасен начин за бягство.

"Падението на Мрак” започва с лек и приятен привкус на фентъзи, лъхащ от увода, като посредством се озоваваме в средата на заговор, който е на път да погуби кралство Мрак. Тук факторът време е по-важен, отколкото в предните две приключения, защото често пъти в текста ще е изрично оказано да намалите своето. Харесах множеството странични куестове и възможността да помагаш(или нарочно да пропускаш) на случайни хора в нужда, като така, в зависимост от задачата си получаваш бонуси или губиш точки чест, предмети от инвентара или време. Определено този фактор вдига изживяването и трудността на играта на по-високо ниво, пък и остава усещането, че историята е дълбока и развита.

За да сумирам, ще кажа, че всяка от игрите има завършек, но авторите са си оставили и нишки за продължения, което е гаранция за поне още един сборник. Книгите-игри са вид забавление, много подходящо за подрастващите, пък и изобщо за хора на всякаква възраст, които просто имат нужда да се разтварят от рутината на седмицата, включваща доза учене и много работа.


*Няколко думи и за оформлението: 
1) Отлично впечатление ми направи редът, в който са подредени книгите – от най-леката към по-сериозните. 
2) Корицата ме развесели с шаренията си и със сградата на НДК, перчеща се на заден план. 
3) За онези от вас, които тепърва ще играят книга-игра, нека не ви обърква фактът, че страниците не са номерирани. Постоянното прескачане от лист на лист, за да следите епизодите на които сте изпратени, напълно обезсмисля поставянето на други цифри където и да било.

**Специални благодарности към "БГ Книга" за предоставения сборник и възможността да пиша едно от първите ревюта.

петък, 18 януари 2013 г.

"14 мистерии" - Стивън Кинг

Захванах се с този сборник след като изгледах филма „1408”, който не беше никак лош. Разбрах, че продукцията е заснета по едноименния разказ, дело на Стивън Кинг, и реших, че е време за нещо ново от стария любим писател. Намерих си сборника, наименуван „14 мистерии” и отначало се зарадвах, че ми предстоят близо 600 страници мрачни, зловещи и ужасяващи истории. Съвсем скоро обаче, се оказа, че историите са скучни, прекалено описателни, а някои направо непоносими. На места спирах, реех празен поглед из стаята и си мислех: Защо, по дяволите, продължавам?

Слабо! Показателно е, че за да прочета всичко ми бе нужно месец и половина време. Не пледирам, че чета бързо, но не обичам да протакам с дадена книга повече от пет дни, най-много седмица. Всячески търсех нещо, за което да се хвана и да кажа, че сборникът не е пълна скръб. Не можех да понеса, че един от любимите ми автори е на път да ме предаде. Защото в случая наистина се чувствах предаден.

Както сам Кинг споделя в увода, тези разкази не са били планирани за издаване, били са самостоятелни и са представлявали по-скоро отделни упражнения по писане, отколкото нещо друго. Затова и преди всяка история има резюмета, съпътствани от кратки мисли на автора, разказващи ситуацията в която му е дошла идея за написването. 

Основният проблем е, че различните сюжети са лишени от действие. Толкова сух и изпит разказ, където изобилстват моментите, когато от няколко поредни страници преливат описания на несъстоятелни неща, за да се добереш със сетни сили и замираща надежда до самия край, където не те очаква нищо... 
*Чувството, което се ражда у читателя тогава, сигурно е много близко до това да ти зашлевят здрав шамар и да ти кажат да се гръмнеш.

(Донякъде) Харесах „1408” и „Да се возиш на вагончето на смъртта”, но те в никакъв случай не са достатъчно добри, за да кажа, че си заслужава да минете през първите 500 страници, за да стигнете до тях. Надявам се никой друг никога да не попадне на тази книга, защото тя е болезнено разочарование. В огромното творчество на Кинг има толкова добри разкази и романи, които са очарователни по свой извратен начин, че ви моля(да, не ви препоръчвам, а ви моля) да подминете тази книга и да си изберете нещо друго.


Колкото и да не ми хареса, няма как да не споделя и много позитивното ревю на Бран

събота, 12 януари 2013 г.

"Полет над кукувиче гнездо" - Кен Киси


Добре дошли в психиатричната клиника. Престоят тук няма да ви допадне. За вгорчаването на живота ви ще се грижи Старшата сестра мис Рачид, която контролира всеки милиметър от болничното заведение с размаха на диктатор, както и трите черни момчета, които са нейни фанатично верни пешки и когато Старшата не е наблизо можете да сте сигурни, че те ви мислят лошото. Тук ще се запознаете с безхарактерните и душевно мъртви пациенти – Хардинг, Вожда Бромдън, младият Били Бибит, Сканлън, Мартини, Чезуик, както и с онези, за които няма лек, бракуваните продукти на Системата - Хрониците. Всички тук се държат еднакво и нямат проблем покорно да пият хапчетата, които замъгляват умовете им. Това са визиите на онези човеци, толкова шашави, че са направо откачени, които малките деца сочат с пръст и им се присмиват на висок глас. 


Всичко в отделението е на път да се обърне на 180 градуса, когато пристига нов пациент – Рандъл Патрик Макмърфи. Той идва от трудов лагер в Пендълтън, където на няколко пъти успява да се сбие и съдът решава да го премести в психиатричната клиника. Макмърфи е мошеник, обича комара и възможността да припечелва по някой долар тук и там. Съвсем не е толкова глупав колкото изглежда на пръв поглед и в последствие образът му бива блестящо развит. Превърна се в един от любимите ми фикционални герой изобщо. Това, което ме спечели, бе непосредственото му желание да руши и променя. Сюжетът се върти около различни случки в отделението, като почти винаги Макмърфи е в пререкание с „лекуващия” персонал. Главният герой се води колкото от яростта си срещу незаслужено подмолното отношение към пациентите, толкова и от гнева си към тяхното бездействие и абсолютно подчинение. Тук е моментът да спомена, че пациентите сме ние самите.

Да, „Полет над кукувиче гнездо” е болезнено актуален роман. Това е разказ за бунта на един-единствен човек срещу всички звена на Системата и способността, която се таи у всекиго от нас да увлича другите по онова, което увлича него самия. Ние сме лудите, затворени в собствения си свят, с чиято мъглива сивота сме свикнали, залъгваме се, че се чувстваме добре, защото ни е страх от новото, от различното, защото на опаковката му пише: „Непознато”. Заради заряда панически ужас, който ни изгаря всеки път, когато помислим за промяна, ние сме ужасени от идеята за въставане срещу нещата, които ни пречат да се развиваме. Тук не става въпрос за политика, нито пък за въоръжена битка. Говорим за неопетнени идеали и за въплъщението на всичко онова, което ни обгражда, но не харесваме, което ни прави малодушни, комплексирани, убива амбициите в зародиш или потъпква мечтите.

Исках да пиша за тази книга, защото както беше с „На западния фронт нищо ново” и „Обратният път”, това също е недосегаем шедьовър, който искам да стигне до повече младежи, пък и до всеки разумен човек. Жалко е, че именно годините, когато в нас вирее чистият идеализъм(чувал съм да го наричат „идеализмът на двадесетте години”), когато носим в себе си мощния плам и имаме силата наистина да променим заобикалящия ни свят, повечето избират фалшив хедонистичен начин на живот, който е крайно незадоволителен и в много от случаите разрушава наченките на самосъзнание и стремежи. Затова разказвам за тази книга, защото много от нас имат нужда от подобна опора, която за други ще е направо тласък. Когато родителите ни са израствали, те са имали рок музиката и изобличаващите рими на рапа, докато нашето поколение живее с чалгата. Разбира се, това не е единственият критерий, а едва ли и е най-съществен, но така е според моето виждане. Преди се е приемало за геройство да имаш свое виждане и да се различаваш от другите, дали със стил или с цел, която си поставил пред себе си, а сега е най-добре да си част от масата. Колкото по-лесно се сливаш, толкова по-удобно ще ти е да се залъгваш, че живееш хубав живот, заедно със заспалите съзнания, които те заобикалят.

Завършвам ревюто с любимите ми цитати, които нямат нужда от анализ, защото са достатъчно красноречиви сами по себе си:

„Красиво, жестоко, восъчнобяло лице, подобно на маска, лице, което не иска нищо. Виждал съм милиони такива.”
„Господи, в каква бездна от апатия хлътнахме всички, какъв позор, истински позор!”
„Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност.”
„Трябва да избираш: или да се напрегнеш и, колкото и да е мъчително, да се взреш в нещата, които се появяват пред теб в мъглата, или да се отпуснеш и да се забравиш.”
„И за теб не мога да направя нищо, Били. Ти го знаеш. Никой от нас не може. Разбери, че ако някой иска да помогне на друг, сам той се излага на опасност.”
 „Колкото до мене? Вина. Страх. Срам. Чувство за малоценност. Още в ранната си възраст открих, че съм – меко казано, различен. Тази дума е по-правилна, по-обща от другата. Аз си позволявах някои деяния, които нашето общество счита за срамни. И се разболях. Но не заради деянията си, о не, а заради усещането, че огромният безпощаден показалец на обществото е насочен към мен и милионите скандират гръмогласно: „Срамота! Срамота! Срамота” Ето така действа обществото спрямо онзи, който е различен.”
„А щом си изгубиш смеха, значи си изгубил опорната си точка.”

*** Също препоръчвам филма, който сравнително сполучливо следва историята на книгата, а и великият Джак Никълсън не е за изпускане.
**Картинките са взети от deviantart

петък, 11 януари 2013 г.

"Андромеда" - Фред Хойл и Джон Елиът

Думата Андромеда буди интерес, понякога прерастващ в странна тръпка в съзнанието ми, откакто бях малчуган. За причината не съм сигурен, но определено е свързано с мистиката, която се стеле навсякъде около астрономията, извънземните интелекти(и въпроса дали такива съществуват) и космологията.

Когато видях името на малката книжка, която стоеше на възможно най-закътаното място в библиотеката на родителите ми, точно тази тръпка се събуди в мен и бях безсилен срещу желанието да прочета за какво иде реч. Оказа се нелош роман, който ме остави с донякъде смесени чувства и чийто край по-скоро не ми допадна.

Историята започва от обсерватория в Болдършо Фел, където е построен телескоп с недостигани за времето си размери и възможности. Дни, преди официалното му представяне пред света, учените улавят сигнали от космоса, по-точно от галактиката Андромеда, които се изразяват в двоичен аритметичен код. Веднага започва трескаво разчитане на съобщението, като в крайна сметка се оказва, че получената информация е инструкция за създаване на суперкомпютър. Младият доктор Флеминг, специалист и необратим ентусиаст в областта на компютрите, заедно със скромен екип стартира изграждането на машината и когато проектът бива завършен, от принтерите, свързани с новия компютър, стремително се излива голям брой хартия с нови кодове, отново изпращани от непознатия интелект. След серия от въпроси и отговори, посредством които компютърът научава редица факти за хората и биохимичния им състав, той изпраща непозната на науката информация за строеж на ДНК. Казано по друг начин, дава възможност на учените да създадат човек по синтетичен път. Доктор Флеминг се усъмнява в намеренията на извънземния разум, но от министерството на науката решават да започнат с опитите. И тук някъде се заплита интригата в романа, за която не искам да разказвам.

Именно идеята за създаване на човешки живот в лабораторията ме грабна и според мен тя е съвсем прилично развита. Количеството фантастика е правопропорционално на научните обяснения, което си е голям плюс и на няколко места любовта ми към компютрите се събуждаше от криогенната камера, където още в 11 клас я оставих да спи за вечни времена, и ме ръчкаше да си припомням различни позабравени неща, свързани с физиката и техниката.

Това, което неминуемо ме подразни, бяха местата, където книгата напомняше на клиширан трилър, точно като всички онези, дето не понасям. Развитие у героите почти не се открива и когато се стигна до смъртта на един от тях, няма да е преувеличение, ако кажа, че не ми пукаше, макар да бе едно от основните действащи лица.

Книжка, която се чете бързо, липсват излишни терзания и философствания. Особено ме зарадва фактът, че не е биткаджийска фантастика, непременно развиваща се в необятния космос, където един предопределен герой ще спаси цялата Вселена, а концепцията е съсредоточена върху по-семпла хрумка, но за сметка на това любопитна и приятна.

понеделник, 7 януари 2013 г.

"На западния фронт нищо ново", "Обратният път" - Ерих Мария Ремарк

Странно ми е да пиша за класиките, а също така и малко страшно, защото все още нямам самочувствието на добър драскач, но фактът, че за по-старите, но безценни литературни произведения, почти няма ревюта и изобщо информация, малко ме… натоварва. Много мои връстници са ме питали за всепризнати автори, чиито творби присъстват във всяка библиотека, но ме притесняват онези, които са нямали близък човек, който да им разкаже за дадената книга и поради това стечение на обстоятелствата са я връщали на рафта непрочетена. Болезнено е само като си помисля, че Ремарк може да бъде пропуснат.

Какво представлява човешкото същество, ако най-значителните събития в кратката му история са случаи, в които хората масово се избиват едни други?” (Из „Човекът-социално животно”, Елиът Арънсън)

Причините за преголемия ми интерес към всяка война, която човешката история познава, са достатъчно и не искам излишно да ви занимавам с тях, но обожавам литературата и документалните филми за военните действия през различните епохи. Главатари, цезари, ханове, крале и фанатични диктатори, всички те, съпътствани от вероломни покушения, политически убийства, неочаквани заговори и предателства срещу съюзници. Това ме увлича страхотно.  Но на това могат да ни научат и учебниците по история в училище. Битки, победени и победители, икономически и политически интриги…  Само голи статистики, които наизустяваме и понякога са приятни за обсъждане на маса с приятели.

Това, което ме интригува повече от войните, е съдбата на отделната личност, премеждията и загубите, които преживява, както и остава ли наистина нещо човешко у човека, когато всичко завърши. В случая Ремарк нищи именно живота на обикновения войник.

Първата световна война е в разгара си и още с началните страници авторът ни сритва и грубо ни изтиква отвъд фронтовата линия, пуска ни редом с млади мъже, които се бият и умират заради интересите на някакви полудели от властта и старостта си политици.

Авторът обрисува по неповторим начин антихуманното устройство на войната. Следвайки описанията на непоносимия и прост живот в казармите и приятелството, което се ражда като следствие от него, опознавайки хладнокръвната братска обич, читателят неминуемо става съпричастен и обиква образа на  войниците. Постепенно, докато повествованието се разгръща заедно с напредването на войната, жертвите също растат и зареден със суров език, Ремарк стреля право в сърцата ни, разказвайки за разкъсаните тела, пробитите черепи и жалката смърт, ширеща се свободно из целия фронт.

И докато „На западния фронт нищо ново” отваря в нас дълбока рана, пробита от жлъчната действителност на войната, то в „Обратният път” се срещаме с оцелелите в непрестанната игра на шах, където всяка паднала фигура е безвъзвратно загубен живот. Тук вече в главите ни се оформя осъзнаването на реалните последици, а именно загубените души, амбиции, страсти и желания. Едва навършили своето пълнолетие, нетърпеливи да се нарекат мъже, момчетата са били изпратени да стрелят по свои връстници и така загубват най-ценното. Губят смисъла. Когато се връщат в родните си градове, с опустошено съзнание и несъществуващи идеали, те не притежават нищо.
И тук е моментът да се запитаме: Доколко са живи наистина, оцелелите във войната?

Поствам няколко цитата, като се надявам, че именно с тях ще успея да ви представя част от атмосферата на тези много любими книги.



„Ние не сме вече никаква младеж. Не искаме вече да завоюваме света. Ние сме бегълци. Бягаме от себе си, от собствения си живот. Бяхме осемнадесетгодишни и започнахме да обичаме света и живота: накараха ни да стреляме по тях. Първата избухнала граната попадна в нашите сърца. Ние сме откъснати от всякаква дейност, от всякакво стремление, от всякакъв напредък. Вече не вярваме в тях, вярваме само във войната.”

 „Понякога седя с някого в градинката на ресторанта и се опитвам да му обясня, че до това всъщност се свежда всичко – да можеш да седиш тъй, на спокойствие. Те естествено го разбират, признават го, сами смятат, че е така, но само на думи, само на думи, това е то – чувстват го, но все пак някак наполовина, останалото им същество е при други неща, те са така раздвоени, никой не го чувства с целия си мир;”
(Из „На западния фронт нищо ново”)


„Стряскам се и се озъртам; отзад на носилки лежат мои другари и все още викат. Мирът е настъпил, а те въпреки това трябва да умрат. А аз треперя от радост и не се срамувам. Колко е странно….
Може би и затова постоянно избухват войни, защото човек никога не може да почувства изцяло колко страда другият.”

„Полагам клетва. После председателят задава първия си въпрос. Иска да знае дали Алберт и преди това е споменавал, че се кани да свие сармите на Барчер. След като отговарям отрицателно, казва, че на различни свидетели им направило впечатление необичайното спокойствие и непоколебимост на Алберт.

-          Той си е такъв – отвръщам.

-          Непоколебим? – вметва прокурорът.
-          Спокоен – отговарям.
Председателят се навежда напред.
-          Дори в подобни ситуации?
-          Естествено – казвам. – При какви ли не обстоятелства е запазвал спокойствие.
-          При какви обстоятелства? – пита прокурорът и вдига пръст.
-          При барабанен огън.
Пръстът се прибира. Вили изсумтява от задоволство. Прокурорът му мята разярен поглед.
-          И така, той беше спокоен? – повтаря председателят.
-          Спокоен както и сега – отговарям ядосан. – Нима не виждате, че външно е спокоен, но всичко в него кипи и бушува? Та той е бил войник! От фронта е научен в критични моменти да не подскача насам-натам и да не вири отчаяно ръце към небето! Иначе да ги е загубил!
Защитникът си води бележки. Председателят ме поглежда за миг.
-          И защо тогава е трябвало веднага да стреля? – пита той. – Толкова ли е трагично, че момичето е било в кафенето с друг?
-          За него това бе по-страшно от куршум в стомаха – казвам.
-          Защо?
-          Защото имаше единствено момичето.
-          Та нали има и майка – подхвърля прокурорът.
-          За нея не може да се ожени – отвръщам.
-          Защо пък е трябвало непременно да се жени? – пита председателят. – Не е ли твърде млад за това?
-          Но да иде на фронта не беше млад, нали? – възразявам. – А да се ожени искаше, тъй като не можеше да се пригоди към живота след войната, тъй като се боеше от себе си и спомените си и диреше опора. Тази опора за него бе момичето.
Председателят се обръща към Алберт.
-          Обвиняеми, няма ли най-сетне да отговорите? Вярно ли е това, което казва свидетелят?
Алберт се колебае известно време. Вили и аз се взираме в него.
-          Да – изрича той неохотно.
-          А ще ни кажете ли защо сте носели револвера у себе си?
Алберт мълчи.
-          Той винаги е у него – обаждам се аз.
-          Винаги? – пита председателят.
-          Разбира се – отвръщам. – Също като носната кърпа и часовникът.
Председателят ме поглежда учудено.
-          Но револверът не е носна кърпа.
-          Правилно – казвам. – Носната кърпа не му беше крайно необходима. Тъй че понякога не я носеше.
-          А револверът…
-          На няколко пъти му спаси живота. От три години го носи у себе си. Това му е навик от фронта.
-          Но нали сега вече не му е необходим. Нали настъпи мир.
Свивам рамене.
-          Много-много не сме се замисляли за това.
Председателят пак се обръща към Алберт.
-          Обвиняеми, няма ли най-сетне да облекчите съвестта си? Не се ли разкайвате за деянието си?
-          Не – изрича апатично Алберт.
Настъпва тишина. Съдебните заседатели надават ухо. Прокурорът се навежда напред. Вили прави такава физиономия, сякаш всеки миг ще се нахвърли върху Алберт. Аз го поглеждам отчаяно.
-          Но вие сте убили човек! – казва председателят натъртено.
-          Убил съм мнозина – отговаря равнодушно Алберт.
Прокурорът скача. Заседателят до вратата спира да си гризе ноктите.
-          Какво сте вършили? – пита задъхан председателят.
-          През войната – мигом вметвам аз.
-          Та това е съвсем различно – заявява разочаровано прокурорът.
Тогава Алберт вдига глава.
-          А защо да е различно?
Прокурорът се изправя.
-          Да не искате да сравните защитата на отечеството с вашето деяние?
-          Не – отвръща Алберт, - хората, в които стрелях тогава, нищо не ми бяха сторили…
-          Нечувано! – възкликва отвратен прокурорът и се обръща към председателя. – Най-настоятелно ви моля…
Обаче оня е по-сдържан.
-          Докъде ще стигнем, ако всички войници разсъждаваха като вас! – казва той.
-          Вярно е – обаждам се аз, - но ние не сме отговорни за това. Ако него – посочвам Алберт – не го бяха научили да стреля в хора, нямаше да го извърши и сега.”
(Из „Обратният път”)



***
Картинките са взети от Deviantart

Ревю при Книгоман.

събота, 5 януари 2013 г.

"Жената в черно" - Сузан Хил

Като маниак на тема ужаси и всичко що всява страх и неразбория, е неизбежно да не изпитвам доволство от качествените филми на ужасите. Като вземем предвид колко голяма рядкост са, „Жената в черно” беше дългоочаквана свежа глътка за мен. Малко след като изгледах филма, разбрах, че има и книга, но не знаех, че е превеждана у нас и останах приятно впечатлен, когато я намерих на щанда на издателство „Пергамент прес”, докато течеше панаирът на книгата. Разлика между книгата и филма има, но все още ми е трудно да преценя кое ми хареса повече. 

Сузан Хил ни въвежда в живота на младия адвокат Артър Кипс, който бива изпратен в далечното пазарно градче Крайтън Гифорд, за да въведе в ред документите на неотдавна починалата Алис Драблоу. Самотна старица, която е живеела в своята къща, построена на място, наричано „Тресавището на змиорките”. Самонадеяният Кипс поема задачата с неприкрит ентусиазъм и отначало радостен, че шефът му – господин Бентли – му е възложил толкова сериозна задача. Още с пристигането си в отдалеченото градче, Артър изпитва непоносимост към слуховете и легендите, които се носят сред гражданите, несъзнавайки, че съвсем скоро сам ще открие на каква почва растат плахо прикритите страхове.

Описанията на приливите и отливите, придружени от плътните мъгли и тресавищата, градят една невероятна атмосфера, изживяна в готически стил. А всички знаем, че майката на ужаса е готиката, както не можем да спорим, че баща му е Едгар Алън По.

Кратък и непретенциозен роман, чийто първи осемдесет страници не бива да ви отказват, макар да са малко постни, защото стоте, които идват след тях, притежават всичко необходимо, за да обсебят ума ви, особено ако четете късно през нощта.

*Няма как да пропусна да спомена чудесната работа по книгата. Отлично впечатление прави името на коректор, вместено на последната страница. Съвсем изчистено от дразнещи правописни, пунктуационни и граматически грешки, което май си е рядкост за книгоиздаването ни. ** Корицата, като се има предвид, че е от филм, също се е получила доста сполучливо и призрачното лице определено носи своя страховит чар.