"Марина" - Карлос Руис Сафон

Оскар Драй е 15-годишен младеж, който, както сам споделя, вехне между стените на интерната, където живее. Дните си в училище прекарва сънувайки наяве, в очакване на чудото, което настъпва всеки ден, точно в пет и двайсет следобед. Тогава училището свършва и той притежава своите три часа преди вечеря, за да се лута из улиците на Барселона. И така, докато един ден не открива запустяла къща, облечена в зелен плащ от бръшлян, която го очарова. Решавайки, че е необитаема, той се промъква вътре и когато открива човешка фигура, която дори се изправя от креслото си, уплашен побягва навън. Малко по-късно съзнава, че е откраднал златен часовник, но по чиста случайност. И съвсем скоро се стига до запознанството му с прелестната Марина.

Като структура „Марина” е типичен юношески роман. Но в случая приключението е потискаща, на места направо ужасяваща история, за доста различни хора, обединени от манията на един мъж да излекува крехкостта на човешкия живот. Тази нишка ме спечели и смятам, че Сафон се е справил отлично със задачата да заплете интригуваща  и адски зловеща мистерия.

Любовта между Оскар и Марина е трогателна, в своята типично младежка свенливост, а финалът, макар и не дотам неочакван, определено докосва и поне мен успя да ме остави с приятни впечатления от книгата като цяло.

Почеркът на Сафон е разпознаваем, в начина му на писане има малко от Юго. И по-точно - онези детайлни описания, които ни позволяват да влезем в сградите, да се разходим по павираните улици и бордюрите. Но има и едно друго, което мислех да нарека магия, защото не го разбирам напълно, но магиите са за фентъзито. Това тук е вълшебство. И то бива поръсено върху усещанията ни за естетически красивото, а не пробутвано или натрапено. Описанията, за които стана въпрос по-горе, са винаги допълвани от природата. Кървавите нюанси на залезите, които оцветяват парапета, дъждовните капки, гмуркащи се в локвите и размиващи отраженията. Неживата природа, със своята преходност нежно е целуната от очарованието на живата. 

*И тук ще спомена, че книгата е истинско удоволствие и заради превода на Светла Христова, обединен с работата на коректор (Людмила Петрова). Рядко попадам на книги, които са така изчистени от грешки от всякакво естество и се радвам, че именно при тази това е факт.

Няколко цитата, които харесах:

„- Навярно сте забелязали, че нямаме електричество, Оскар. Истината е, че не вярваме особено в постиженията на модерната наука. В края на краищата, що за наука е тя, щом може да изпрати човек на луната, но не може да осигури парче хляб на всяко човешко същество?

-  Може би проблемът не е в науката, а в онези, които решават как да я използват – казах аз.” 

 „- Цялата география, тригонометрия и аритметика на света са безполезни, ако не се научиш да мислиш със собствената си глава – оправдаваше се Марина. – А това не ти го преподават в никое училище. Няма го в учебната програма.” 

„Понякога най-реалните неща се случват единствено във въображението, Оскар – отвърна ми тя. – Спомняме си само онова, което никога не се е случило.” 

„- И хиляда години да бях рисувал – промълвил Салват на смъртния си одър, - пак нямаше да променя ни на йота скотщината, невежеството и безумието на хората. Красотата е един лек полъх срещу урагана на действителността, Жерман. Моето изкуство е безсмислено. То не служи за нищо…”

Ревюто на Христо Блажев в "Книголандия"
Това на Ламота
Ревю от Настя за "АзЧета"
Едно при Весислава Савова
И трето от "Ловци на книги"

"Зора" - Октавия Бътлър

Започвам този текст с две странични приказки. Първото е срамно самопризнание, че не съм чел нито една от книгите от новата поредица „Галактики” на издателство „Колибри”.  Факт е, че през последната година почти не са ми попадали книги от двата жанра, с които израснах и благодарение на които станах мечтател. Тук идва ред на втората дума, която е обещание, че тепърва ще четете много за поредицата, защото е адски обещаваща, а аз съм влюбен в идеята за новия клуб „Галактики”, който е свързан с цялостното развитие на жанровете фентъзи и фантастика у нас. 

*За повече информация за клуба постете групата във фейсбук или прочетете речта, част от която Христо Блажев беше подготвил за представянето на поредицата.

Донякъде от негативното ревю на Христо дойде и изборът ми да започна с последната излязла книга от поредицата. Защото знаех, че вкусовете ни тук доста се различават.

Земята е разрушена от човеците, които страдат от безчовечност, в поредната(и последна) безумна война. Лилит Аяпо е спасена от извънземни създания, наричащи себе си оанкали. Оказва се, че уродливите същества са интелигентни и безскрупулни. Те искат да върнат малкото спасени хора на родната им планета, но първо ще ги подложат на някои изпитания, свързани със способностите им да оцеляват, а после ще поискат от тях нещо в замяна. Нещо, което има реални шансове да затрие човешкия род такъв, какъвто го познаваме.

„Зора” е класика в научната фантастика. Но това не означава само, че е посадила някои от корените на жанра, въвела е и е утвърдила дадени идеи. Значи също, че действието е ограничено. Битки, светлинни мечове и космически катаклизми обикновено няма. Затова пък извънземните са гротески, а възможностите им - прелюбопитни.

Диалозите са на астрономическо ниво и именно при тях се долавя майсторството на Октавия Бътлър. Тя е много далеч от популярното мнение, че жените писатели се увличат с терзанията на героите си. Образите в романа са пълнокръвни, защото са представяни предимно чрез разговорите, които водят, вместо със сухи описания на предишни житейски преживявания. Разсъжденията и философстванията не капят от страниците, а са по-скоро семпла добавка – никак не са дразнещи.

За мен „Зора” е съвсем прилично начало на трилогията „Ксеногенезис” и нямам търпение да чета продълженията. Особено след няколкото неочаквани обрата и финалните четири-пет страници, които ме оставиха с отворена уста.

Показателно е, че два дни разнасях книгата навсякъде със себе си и често ми напомняше за очарованието на любимата ми „Машината на времето” от Хърбърт Уелс. Това очарование идва от вниманието на Октавия Бътлър към детайлите, с които гради удивителен свят, както и от осезаемата доза мистика, която несъмнено буди въображението на читателя. Точно тази неопределена мистичност беше причината да заобичам фантастиката от първия си допир с нея преди години.

Ревю при древния и свеж "Книгозавър"

"Съкровището от Зеленото езеро" - Луис Сакър

Тази книга може да докосне всеки със своето ненатрапчиво очарование. Тя се чете наведнъж, защото самата история го предразполага. И е достойна да се нареди до велики детско-юношески романи като „Братята с лъвски сърца”, „Без дом” и „Да убиеш присмехулник”.

Заповядайте на лагер край Зеленото езеро. За да се присъедините към някой от отрядите, вие трябва първо да сте сгафили. Ама наистина сериозно! Ако пък не сте проблемна личност(или изобщо не сте личност), тогава просто изчакайте, докато съдбата ви сполети или чифт обувки на професионален бейзболист паднат на главата ви.

Сутрин ставате в 4:30, хапвате набързо и отивате да копаете своята дупка. Всеки ден по една. Внимавайте, че водата е дефицит, да не изпиете дажбата си наведнъж, защото не се знае кога ще дойдат да ви долеят. Тук ще се запознаете с куп различни и шантави момчета, защото този лагер не е за момичета, а също така ще откриете своето съкровище. Станли Илнатс ще намери и едно чуждо, но честно казано вашето, макар и метафорично, е по-ценно.

Типично в стила на юношеската литература, тук имаме няколко фрагмента – мит, проклятие и песен, като в кулминацията те се срещат и булото на сюжета пада. Разкрива ни красивата си картина и ни позволява да го усетим по-близо до себе си. Някъде там книгата ни става съкровена.

Чрез диалозите, които са невероятно леки и приятни, авторът успешно улавя страстта, присъща на саможивите юноши. И с всяка следваща копка, момчетата достигат все по-дълбоко в себе си, за да открият своята същност и да познаят истинското приятелство, неопетнено от проблемите и злополуките, присъщи на възрастните.

Оригиналното заглавие би следвало да се преведе „Дупки”. Поздрави към преводача за вникването в съдържанието, защото, както написах по-горе, край Зеленото езеро има две съкровища и българското заглавие пасва повече от добре. 

А сега прочетете името Станли Илнатс на обратно и дано се усмихнете, защото съм сигурен, че в този случай книгата ще ви допадне.

Ревюто на Алекс Кръстев за "АзЧета"
Ревюто на Преслав Ганев в "Литературата днес"
Ревюто на Христо Блажев от "Книголандия"

"Z-та световна война" - Макс Брукс

Не зная колко от вас вярват в паралелни светове, но аз понякога си мисля какво ще е, ако ги има. Чисто хипотетично, нека предположим, че такива съществуват(дано поне в един от тях мога да танцувам), значи „Z-та световна война” се е случила и Макс Брукс е дошъл в нашето пространство и време, за да ни я разкаже.

Трудно е да си представим, че само един-единствен ум е способен да измисли история с толкова широк спектър. Мащабите на книгата буквално обхващат цялото земно кълбо, а героите са хора с най-разнообразни професии, физически характеристики, морал и стремежи.

Руснаците си имат своя вожд, САЩ е най-могъщата машина във вселенски мащаб, Китай яростно и със сетни сили пази своята култура и обичаи, Индия си е шантава, Израел се е окупирал и затворил в себе си, като цели да ограничи вируса извън площта си. И, разбира се, всички плюят и дискриминират Африка, защото отначало смятат, че зомбитата са се пръкнали оттам. Съвсем като Земята, която познаваме, нали?

Хареса ми, че разказите на различните очевидци и участници в един момент започват да се преплитат, макар и индиректно. Повечето герои са военни – генерали, лейтенанти, обикновени войници, пилоти, пехотинци, тюлени. Интервютата с тях винаги са съпътствани от описания на всевъзможни оръжия, лазери, бомби, машини за масово клане и прочие креативни начини за убиване на хора. И точно към средата на книгата се замислих – не е ли нашествието на зомбитата спасение? Тъй или иначе всичките оръжия са създадени с цел да отнасят глави, тела и души, не е ли просто чудесно, че ужасяващите немъртви влизат в голямата картинка, за да подсетят затъпялото човечество, че трябва да е единно? На практика зомбитата направо се жертват, за да оцелее шибаното човечество...

За мен по-любопитни бяха историите на цивилните. В Япония млад гийк разказва как е циклил пред компютъра, докато Зак буквално не са почукали на вратата му. В Бохемия един мъж с рицарски маниери се опитва да запечата красотата на замъците в новата си книга, а в Сидни се запознаваме с Тери Нокс, който по време на войната със зомбита е бил на орбитална платформа със своя екип. Колкото и да е мащабен романът, да добавиш екип от космонавти винаги е бонус.

„Z-та световна война” има страхотна атмосфера, а рисунките на Петър Станимиров правят удоволствието несравнимо, когато говорим за истории със зомбита. И все пак, самите зомбита не са в центъра на повествованието. Опорна точка са думи като страх, паника и смут. Именно заради тях психологическият елемент също присъства и то наистина осезаемо.

Неповторимо е да четеш за характери, част от които самият ти познаваш и как смущенията им ги правят по-смели, желанието за живот буди трескава мисъл, подиква ги към убийства и лъжи. И най-забавно е, когато всички започнат да се изправят срещу заповедите на своите командири или на собствената си трезва мисъл и то само за да спасят невинно детенце, което миг по-късно ще им откъсне главата. Препоръчвам тази книга на всички маниаци на тема хорър, но не само на тях, защото „Z-та световна война” далеч не е обикновен роман за зомбита.

Негативното ревю в "Литературата днес"

Ревюто на "Книголандия", където книгите рядко получават 5 звезди.

Тъмният Бран и неговите впечатления

Накратко при "Момичетата от града"

Едно при "Пуци  Мечо", която приказва

Ловците на книги за войната със зомбита

Вижте и трейлъра на Благой Иванов(човекът, отговорен за появата на тази книга в България):

"Последната лъжа" - Стивън Уайт

„Последната лъжа” не е типична кримка. Даже не съм сигурен, че изобщо се вписва в криминалния жанр.

Започвам с това, защото никога не съм харесвал криминалните романи. Подразниха ме от първия ми прочит(около шести клас) на Чейс. В тази връзка "Последната лъжа” е по-скоро мистерия. А писането на Стивън Уайт ви кара да забравите, че я четете. Пуска филмова лента пред очите ви и започва да сменя образите, да разкрива гледки, да описва преживявания и спомени, които правят героите по-достоверни. Успял е да вземе едничкото положително нещо от безумните трилъри  и то е плавното разгръщане на действието, без да претрупва с излишни недомлъвки.

Алън Грегъри е клиничен психолог. Скромната му къща е разположена в спокойните покрайнини на град Боулдър, щата Колорадо. Обича семейството си, двете кучета, с които всяка вечер излиза на разходка, както и своята работа. Един средностатистически американец с доста по-високо IQ от средностатистическото. 

Животът си тече тихо и мирно, докато една вечер не среща мъжката половинка на новите съседи. Наперен адвокат, красив, проспериращ, високообразован секс-символ, с усет на естет във всяко едно отношение. С една дума: задник.

Оказва се, че новите домакини на съседската къща са подготвили грандиозно парти, на което се очаква да присъстват къде-що има снобски особи, принцеси и примадони. В дедуктивната мисъл на Алън моментално се промъкват парещи и драскащи предчувствия. И едва ден по-късно се разбира, че нещо се е случило на купона. Нещо толкова сериозно и потрисащо, че никой не иска да говори за него...

Преди да започна да чета ме убеждаваха, че книгата се поглъща на един дъх, но аз не останах с такива впечатления. Историята е интригуваща и предполагам, че може да се изчете бързо, но образът на главния герой, който не е стандартният badass scientist, заслужава по-сериозно внимание. Докато разпитва приятели и познати, в търсене на факти за престъплението, което не е сигурно, че се е случило, господин Грегъри неизменно описва случващото се през призмата на своята професия. Какво означава трепването на лявото рамо? По какви, почти невидими жестове, се разбира, че събеседникът е притеснен? Какво, всъщност, представлява лъжата и кое е истина? Случило ли се е престъпление в съседната къща или особените обстоятелства са взели действие в главата на отделен човек?

Развита история с любопитни герои. Първите сто страници са по-скоро отегчаващи, но след тях идва тонизираща доза главоблъсканица. Моето внимание определено е грабнато от „Престъпно добрата поредица” и с удоволствие ще чета продълженията.

*Благодарности към Марко Марков и усета му към кървавите щрихи за постигането на страхотната корица.

"Топли тела" - Айзък Мериън

Яд ме е, че не съм на 14, защото тогава „Топли тела” сигурно щеше да ми хареса. Затова пък съм на 20 и преживях еуфорията по „Здрач”. Дори успях да се задържа настрана от нея и си четях фентъзита, докато разни приятелки въздишаха по блещукащи вампири.

Започвам с това, защото не един и два пъти се сещах за Стефани Майър и компания, докато четях романа на Айзък Мериън.

Светът е покосен от вирус, проклятие или каквото е там (защото никъде не се казва какво е наистина). Хората се превръщат в кръвожадни Немъртви чудовища и търсят Живи, чиито мозъци да хрупат. Р е зомби, което има проблеми с начина си на живот. Отвращава се от себе си, когато бива тласкан от неживата си физиология да яде хора, за да оцелява. Можем да изтъкнем, че Р е зомби с идеали и относително високи ценности. И така, денят идва, когато героят ни повежда групичката зомбита, живеещи на изоставено летище, към близкия град, където да извършат своя набег и да заситят изгнилите си и смрадливи туловища. Точно когато всичко се превръща в кървава баня, погледът на Р се концентрира върху привлекателно момиче, лежащо безпомощно на пода и нещо в зомбито трепва. Подтиква го да я спаси…

Има ли нужда да продължавам или вече разбрахте за какво иде реч?

Основната идея е, че любовта ще спаси света от унищожението, към което сам се е устремил. Съжалявам, но отдавна не вярвам, че любовта между двама тийнейджъри ще спаси каквото и когото и да било. Тя е наивна, илюзорна, плоска и блика псевдоромантика, от която на човек му се повдига.

На места имаше проблясъци, но само толкова. Особено приятна е сцената, където Р говори на Джули, като пуска песен от грамофонна плоча и движи иглата така, че да се получи следното:

„Не ми пука, че те наричат – скръц – когато хората казват, че си – скръц – зла магия – скръц – не сменяй дори и косъм от косата си за мен, не и ако ти – скръц – защото си невероятна – скръц – ти си просто такава, каквато си – скръц – ти си невероятна… невероятна… невероятна… Това е всичко.”

Нито един от персонажите не претърпява каквото и да било израстване за 263 страници. Р си остава добродушно и любвеобилно зомби, Джули е бунтарка, която изпъква със сравнително свеж хумор на места и е може би най-готиното нещо в цялата история, а всички останали са просто лица. Бездушни фигури. Усещане за атмосфера не изпитах и не мисля че изобщо имаше какво да го породи. Тук-там се срещаме с любопитни цитати, претендиращи за нещо по-сериозно, но на фона на плиткия сюжет изглеждат като фейсбук статус.

Единственото нещо, което наистина ми хареса, бе следното изречение:

„Усмихваме се, защото така ние спасяваме света.”

Ревю на Христо Блажев в "Книголандия"
Едно от Благой Иванов, отново в "Книголандия"
И трето от "АзЧета"

"Американски психар" - Брет Ийстън Елис

Патрик Бейтмън е преуспяващ двадесет и седемгодишен мъж. Жилището му е обзаведено по последна мода. Рядко облича един и същ костюм два пъти. Необратимо влюбен е във външния си вид, за който полага постоянни и граничещи с манията грижи. Също така е изнасилвач, убиец, канибал, лъжец и абсолютно откачен.

Презрителната натура на героя е колкото любопитна, толкова и дразнеща. Всеки (дори случайно) срещнат бива описван подробно. Уважително е заделена по цяла страница, за да бъдем осведомени за костюма, обувките, вратовръзката, ризата, кърпичката в джоба му, а след това и малко за работата му, както и с кого е спал последно.

Успеете ли да преминете през първите 100-150 отегчителни страници, в които просто не се случва нищо, освен еднотипни излияния за подредбата на масите в най-луксозните барове, ще стигнете до по-интересната страна от характера на парвенюто.

Първата жертва е нищо неподозиращ просяк, чийто ретини биват разрязани с нож, а веднага след това и предните лапи на кучето му са премазани безпощадно. Главният герой не си поплюва и от леко насилие постепенно преминава към по-брутални мерки, като заснема голяма част от жертвите си в тяхната безкрайна агония… а след като умрат се гаври с части от телата им, чука отрязаните глави, яде разнообразни парчета и органи, дъвче кожите, изработва си чудовищни огърлици от прешлените. Веднъж го обзема желанието да изпрати факс с кръвта на една от жертвите си до нейната майка.

И тези извращения биха се вписали по интересен начин, ако след един момент не ставаха постоянно явление, което кара стомаха ти да се обръща от гадостите, изсипващи се върху съзнанието ти. Това казано от човек, който си пада по подобни неща в литературата и киното.

Няколкото съвсем кратки монолога на психаря са най-доброто във всичките петстотин страници, но дори те не могат да компенсират трите безумни глави - „Дженезис”, „Уитни Хюстън” и „Хю Луиз енд дъ нюз”. Всяка от тях между пет и седем страници, представлява изреждане на албуми от изпълнителите, тълкуване на ритмиката и текстовете. Само толкова и нищо повече.

Колкото и да разсъждавам върху прочетеното и любопитния образ на Патрик, смятам, че книгата не си заслужава петстотинте страници. Същото внушение можеше да се получи в половината обем. За да докажеш, че героят ти е меломан, не е нужно да описваш неговите впечатления от дадена музика на десетки страници, както за да го представиш като краен материалист не е задължително да описваш виждането му за всеки детайл от облеклото на образите в романа. Жалко, защото имах доста големи очаквания за тази книга, но филмът ми се стори по-силен като представяне на проблема. Препоръчвам ви двучасовото гениално изпълнение на Крисчън Бейл пред книгата на Брет Ийстън Елис.

За финал ви оставям с мислите на господин Бейтмън:

„Не изпитвах никакво ясно определено чувство освен алчността и навярно пълното отвращение. Притежавах всички отличителни белези на човешкия род – плът, кръв, кожа, коса, но обезличаването ми бе станало толкова силно, толкова дълбоко, че нормалната способност за съчувствие бе заличена, бе станала жертва на бавно, целенасочено умъртвяване. Бях просто имитация на действителността, грубо подобие на човешко същество, в чийто мозък работи само едно тъмно ъгълче.”

 „Сексът е математика. За индивидуалност вече никой не говори. Какво означава интелигентността? Може ли да се даде дефиниция на разума? Желанието е безсмислие. Интелектът не е цяр. Справедливостта умря. Страх, обвинения, съчувствие, невинност, вина, провал, мъка – това са все неща и чувства, които никой вече не изпитва. Спомените са безполезни, светът е безчувствен. Единствената му постоянна величина е Злото. Господ не е жив. На любовта не може да се вярва. Повърхност, повърхност, повърхност – само в това има някакъв смисъл… така виждах цивилизацията, колосална и фиркана…”

 „…има една идея за някой си Патрик Бейтмън, някаква абстракция без име, нещо илюзорно и въпреки че мога да прикрия студения си поглед, а ти да стиснеш ръката ми и да усетиш, че държиш жива плът, да усетиш дори, че начините ни на живот са съпоставими, мен просто ме няма. Трудно схващам каквото и да било. Аз съм едно изфабрикувано отклонение. Несъстояло се човешко същество. С една загатната, неоформена личност, безсърдечието ми е дълбоко вкоренено и непоклатимо. Съвестта, съжалението, надеждите ми са изчезнали много отдавна(навярно още в „Харвард”), ако изобщо ги е имало. Вече няма бариери за прескачане. Вече съм изпитал всичко неконтролируемо и ненормално, диво и зло, причинил съм всичкото възможно страдание с пълно безразличие. Но все още продължавам да държа на една-единствена неприятна истина: никой не е в безопасност и нищо не може да се поправи. И въпреки това съм невинен. Всеки модел на човешко поведение трябва да се възприема като поне отчасти обоснован. Какво е злото – част от твоята същност или нещо, което си извършил? Болката ми е постоянна и остра и не мога да обещая на никого по-добър свят. Всъщност ще ми се тази болка да налегне и други. Не искам никой да се спаси. Но дори след като признавам това – а съм го правил още безброй пъти след всяко убийство – и се изправям лице в лице с тези истини, не усещам душевно пречистване. Не научавам нищо повече за себе си и думите ми не стават по-разбираеми. Нямаше смисъл да ти разказвам тези неща. Тази изповед не означава нищо…”

*Картинката е взета от deviantart

"Портокал с часовников механизъм" - Антъни Бърджес

            -    И кво ще се прави сега, а?

Още една буук, която ми заби здрав толчок. Отначало ленгуича й е литъл труден, ма да не се откажете, что има много да се сий в нея.

Малкия Алекс и неговите най-добри приятели – Смотания Дим, Пьотр и Джорджи, – са, както нашето общество би ги нарекло, боклуци. Малолетни побойници, наркомани, изнасилвачи, крадци и каквото още ви хрумне. Вписват се идеално във всяка лошотия. Единственото, което кара младежите да се чувстват живи и ги зарежда с адреналин, е вечерта. Стъмни ли се, старчоците панически бързат да се приберат, за да зяпат телевизия, докато момчетата се събират на малки банди и започват своето хорършоу. Докато една "нормална" вечер не се случва неминуемото. Алекс размазва своята жертва и в последвалото неприятно стечение на обстоятелствата го хвърлят зад решетките, където трябва да бъде излекуван.

Това е една от онези книги, която бива забранявана всячески и навсякъде. А хората, които стоят зад забраната, просто не са я чели или не са имали достатъчно разум, за да проумеят какво е показал Бърджес. Смятам, че такава литература трябва да се препоръчва от учителите по-често. Но много от тях едва ли са я чели, защото има насилие, има убийства, има кървави и нечовешки изтезания. Притежава всичко онова, за което е по-лесно да си затворим очите, понеже е гадно и ни разваля фалшивото удоволствие от разплутото ежедневие. За повечето сигурно ще е трудно да се отърсят от характера на книгата, който е заядлив и провокативен, за да стигнат до същността й - красива в своята трогателност.

Като човек, който току-що е прекрачил изхода на бар „Тийнейджърски години”, тази книга събуди в мен желание да руша, да се бунтувам срещу Системата, като успоредно с това ми се ще да съм по-добър човек към хората. Само мога да гадая как попада в ръцете на четиринайсет-петнайсетгодишен хулиган. И смесицата от жаргони и чужди езици оживява, плъзва се по ръцете, по тялото и по главата му. Историята на Малкия Алекс(който нарича себе си Големия) се загнездва в сърцето му, подобно на бомба с часовников механизъм…. И обещава да се взриви тогава когато човечето израсне достатъчно, за да оцелее експлозията.

                      -    И кво ще се прави сега, а?

Това е моето хистори с „Портокал с часовников механизъм”, о, май брадърс, единствени на този свят. Една буук, която има килър потенциал и която не излезе от май хед за четири дейс. Препоръчвам я, но ако не искате да я рийд, тогава амин, Год блес и всичкия останал шит.

 „Нещо повече, лошотията е в самия человек, в личността, в теб и мен в нашето чудачество – което пък е дело на стария Год или Бог и е болшаята му гордост и джой. И които са против чудото на личността, те са и против лошотията, затова Правителството, съдилищата и училищата не ти позволяват да си лош, защото не ти позволяват да си личност. И нима цялата ни сегашна история, о, май брадърс, не е за това, как смелите литъл личности се борят срещу тези биг машини?”

"Човек, който не може свободно да избира, престава да бъде човек."

"Само власт, която се перчи с репресивността си, може да тържествува, че е превърнала един нормален младеж в механизъм."

Друго ревю в Книголандия

Едно при Ловци на книги

И трето в scifi.bg

** Картинките са взети от deviantart