"Асамтой" - Етгар Керет

Вие луди ли сте?

Отговорете честно, ако не на мен, то поне на себе си. Едва след това се замислете дали да опитате от Керет(е, и след като прочетете ревюто, разбира се). Защото той е толкова оригинален, че някои ще го сметнат за откачен. Разказите му са самата дефиниция за шантавост.

Обожавам оригиналните и остроумни идеи в каквито се сетите техни превъплъщения. Винаги успяват да разчупят баналното, сивото, онова, дето сме свикнали толкова с него, че чак ни кара да се чувстваме ограничени, едва ли не затворени. И усещането, когато даден автор ти представи нов поглед върху добре познатото старо. Знам, повечето читатели сме го изпитвали, но при израелския писател нещата стоят по-различно в един аспект. Той е абсолютно самобитен.

В сборника „Асамтой” разказите нямат зададена граница. И техният край не е край. Попитах ви дали сте чалнати, защото ви трябва въображение, за да можете да си представяте. Да мислите за странности, каквито не са терзали ума ви преди. Магията на Етгар Керет е концентрирана в това, че той не се опитва да ни каже нищо конкретно. Затова успява да ни каже всичко. Просто описва случка, събитие или измислена история. Неусетно насочва към пропастта и ни оставя да избираме. Спрем ли се, то изобщо не е трябвало да се захващаме с него. Скочим ли, ще полетим. Затова, докато четете, не забравяйте да се прекъсвате от време на време и оставяйте книгата настрани, за да се чудите.

Някои фрагменти от сборника ви подаряват емоция, други раждат особена комбинация от чувства, понякога дори меланхолия. А присъствието на цинизъм е като сладко-киселия сос в китайското – най-подходящата подправка.

„Целувка по устата в Момбаса” и „Навън и гола” са безкрайно романтични парченца усмивка, докато „Шишко” докосва с прочувствения и равен тон, с който протича. „Мисъл във формата на разказ” е моят фаворит, защото е раняващо актуален с иронията си.

Умишлено избягвам да пиша за сюжетите, защото не вярвам, че през моята си призма съм уловил множеството им измерения. Мисля си, че ако издам дори малка част, само ще огранича вашия поглед. Предупреждавам ви обаче да не бързате да се влюбвате в героите, защото те може да умрат на следващия ред или на идната страница. А може би трябва да се влюбите безусловно в тях, тъй като някои образи ще се запечатат живи в съзнанието ви за дълго време.

"Невидимите кризи" - Георги Господинов

Кой е Георги Господинов?

Аз имах удоволствието да се запозная с мъж, който носеше същото лице, като човека, който ви гледа от задната корица на „Невидимите кризи”. Стиснахме си ръцете, разменихме усмивки, подписа ми книгата. Знам, виждали сте го по телевизията, чели сте интервюта, които е давал за различни списания и вестници. Все правдиви факти, доказващи физическото му превъплъщение. Но аз все още не мога да повярвам, че го открих като писател. Като абсолютно любим свой писател, който ще стои на 1-во място в личния ми топ дълго време. Ще се опитам да ви обясня последното.

Георги Господинов пише за неща, които живо ме интересуват. Веднъж ме изгарят, друг път простичко им се радвам. Понякога ме дразнят, защото не успявам да ги осмисля. Събуждам се с мисълта за Тях. Вечерно време лягам и се отпускам под дебелия юрган, а Те се наместват удобно между гънките на мозъка ми.

Такива неща са свободният човешки дух, личността, лишена от националистически и патриотични скрупули. Човекът, като равен на всички хора. Литературата, физиономиите и искрените усмивки, плачът на децата, красотата, която откриваме в природата, бездомниците, които си нямат никого, историята и чувствата, които тя буди в нас... и какво ли още не.

„Невидимите кризи” не се четат. Само формално, разбира се. Всеки път, когато отворите малката книжка и започнете да четете, ще преживявате разказите, като че четете за собствени спомени. Сякаш си имате един Георги Господинов при себе си, който ви говори. Разплаква ви, поставя думи в двата края на устните ви и ги разтяга, получавайки нахиленото ви изражение. Удря ви лек словесен шамар, за да се осъзнаете, да премислите това, в което до преди малко сте се клели, че знаете и разбирате. На няколко пъти ви описва с епитета „красиви”, само защото сте четящи хора. И това е съвсем точно.

Но казаното дотук нямаше да е достатъчно, за да обикна „Невидимите кризи” едва за ден-два. Не мислех, че ще е възможно български автор да заеме мястото на Ремарк и Стайнбек в ума и съзнанието ми. Напълно безусловно, тотално, абсолютно.

Стилът на писане. О, какво Писане само! Обожавам думите и езика, казвал съм го неведнъж. А Георги Господинов, изглежда, подбира точната дума за всяко изречение. Представям си как редактира текстовете си, спира се на определен абзац и започва да вади фрагменти, които могат да се заменят. След това избира техни най-подходящи синоними и ги поставя на мястото им. И крайният резултат е текст, който звучи блестящо. Безупречно от корица до корица.

„Невидимите кризи” е сред онези книги, броящи се на пръстите на двете ръце, които трябва да присъстват във всяка библиотека. Жизненоважно е да ги има. Защото са интелигентни, емоционални, поетични, изпълнени с език, история и най-важното – с живот.

Благодаря на Георги Господинов, че го има. Накара ме да си спомня какво ли не, да преживя още повече, но основното бе, че ме накара да вярвам. Вярвам, че български писатели и интелектуалци има. И то какви само – сравними с имена от световен калибър.

В „Как четеш” категорично отговорих, че не понасям да се драска по книжното тяло. Още нещо, което се промени. Постоянно отбелязвам отделни изречения, абзаци, параграфи, а „Свенлив естетизъм” бях тръгнал да го подчертавам целия.

Това е. Не знам доколко се справих с нелеката задача да пиша за толкова съкровена книга, но се надявам да е достатъчно, за да й обърнете внимание.

*Няма как да не спомена оформлението. Корицата, в своя минималистичен стил, е приказна. Своеобразен шедьовър! Това е, което представлява цялото изпълнение на текста, хартията, корицата и гръбчето. И този път няма да пропусна адмирациите към Ина Бъчварова и Владимир Венчарски за това.

Няколко произволно избрани цитата:

„Все ми се струва, че ако финансистите четяха книги, кризите ни щяха да са различни.”

„Другото симптоматично нещо е, че социалистическият колекционер е колекционер на отсъствия. Самият продукт остава призрачен, недосегаем(най-често консумиран от друг, не от колекционера), а се издига в култ опаковката, празната форма. Мислиш, че притежаваш духа, а държиш само бутилката.”

„Това е неизбежният ход на историята: символите винаги се превръщат в сувенири.”

„Беше умно и свястно момче, разбираше си от работата и тайно се радвах, че мога да си говоря с него в полумрака пред свещта и компютъра. Бях само с двайсетина години по-голям от него и едва сега ми светваше (само наум, токът все още не идваше) колко малко познавам това поколение. Обитавахме един град, една държава, едно и също време, но се движехме в паралелни светове. И изпитвах истинско любопитство към неговия свят. Каквото, подозирам, той не изпитваше към моя. Е, впечатли се от библиотеката, и това е нещо. Благодарение на енергото аз от XX век и той от XXI се бяхме събрали за малко в ничията земя на една принудителна пауза. Трийсетина минути по-късно токът дойде, включихме компютъра, момчето оправи всичко за нула време, наистина си разбираше от работата, и си отиде. Аз останах в миналия век.”

„В чужбина хората остаряват по-красиво и по-бавно, твърдеше една приятелка. Старостта е по-милостива там. Тогава се смях, че чужбина е нещо като космоса, където времето тече с друга скорост.”

„Твърдя (покашлям се), че там, където има повече география, отколкото история, се живее малко по-светло.”

„Да зарежеш цялата Римска империя заради едни зреещи нетрайни зеленчуци. Не е ли красиво?”

„Старият рибен пазар. Тук колекционирането е най-трудно. Виковете и миризмите са летливи и бързо променящи се. Аз пък ги събирам точно затова. Какъв е смисълът да събираш неща, които са вечни и винаги ще си стоят.”

*Следващият ми върна вярата в романтиката, но не онази с цветята и свещите.

„Една жена излиза на балкона, откъдето сигурно старият Диоклециан е гледал морето, и прибира чаршафа от простора. Жест, който няма да остане в историята, но точно затова е ценен. И бързам да го запиша.”

„Никъде не е лесно да си бездомник, но да си бездомник в България си е истинска липса на късмет. Колкото по-бедно обществото, толкова по-бедни клошарите му.”

„Виждал съм как един с преметнато въже през раменете си дърпа с все сила стържещия по асфалта тежък стар хладилник, като Исус, който тегли кръста си. Тази квартална българска Виа Долороса (или Виа Клошароса), в един град, който няма да стане Йерусалим.”

„Свикнахме също така, че сериозните неща за човека и света се казват вечер по новините от сериозни хора със сериозни професии, от икономическите и политическите страници на вестниците.”

„Това, с което литературата може да помогне, е в развиването на чувствителност към кризите. Иначе те стават перманентни, а нашата безчувственост към тях – хронична.”

Ревюто на Преслав Ганев в "Литературата днес"
Ревюто на Алекс Кръстев в "АзЧета" 
Ревюто на Христо Блажев в "Книголандия"