"Вселена от нищото" - Лорънс М. Краус

От малък си нося подчертаната страст към звездите, планетите и космоса в един от джобовете на якето. Рядко съм я показвал пред други хора, защото не претендирам, че разбирам нещо от космология и физика, да не споменаваме пък сложни думи като квантова механика, теория на струните, виртуални(които нямат нищо общо с интернет пространството) частици и прочие.

Затова сега трябва да щриховам образа на Лорънс Краус, понеже е един от първите космолози, благодарение на които разбиранията ми значително се надграждат. Това е истинска, рационална наука, но за разлика от писаните трудове на големите умове, които сме свикнали да четем за университета, тук всичко е поднесено далеч по-опростено и увлекателно. Авторът на „Вселена от нищото” е истински гений в пълната светлина на понятието. В своята малка по обем книга успява да обясни и разкаже физични теории и фундаментални изследвания на съвсем достъпен език, с умерена доза хумор.

За да разясни какво точно е това „нищо”, от което произлиза вселената, Краус ни повежда на пътешествие, където в хронологичен и градивен ред научаваме всичко, което ни е нужно, за да се убедим накрая, че е погрешна сметката за божествено начало.

Като започнем с изясняването на геометрията на нашата вселена – дали е отворена, затворена или плоска:

„Общата теория на относителността заявява недвусмислено, че затворена вселена, в чиято енергийна плътност преобладава материя от типа на звездите и галактиките и дори още по-екзотичната тъмна материя, задължително някой ден ще се свие в процес, обратен на Големия взрив – може да го наречете Голямо свиване. Отворена вселена ще продължи да се разширява вечно с постоянна скорост, а плоската вселена е точно на границата – нейното разширяване ще се забавя, но никога няма да спре напълно.”

Преминаваме през:

„Космическото микровълново фоново лъчение е чисто и просто остатъчното сияние от Големия взрив. То осигурява пряко доказателство, в случай че такова е необходимо, че Големият взрив действително се е състоял, защото ни позволява да хвърлим директен поглед назад и да установим каква е била много младата гореща вселена, от която са се появили всички наблюдавани днес структури.”

Теорията на струните бива събрана в няколко изречения, благодарение на много подходящи сравнения и примери:

„Според теорията на струните елементарните частици са изградени от по-фундаментални съставки, които не са частици, а обекти с поведението на вибриращи струни. Точно както трептенията на струните на цигулка сътворяват различни ноти, така и според тази теория различни видове вибрации създават обекти, които по принцип биха могли да имат поведението на всички различни елементарни частици, които откриваме в природата. Уловката тук обаче е, че за да е математически издържана, теорията изисква много повече от четири измерения.”

И още много, много цитати, които подчертавах и си изваждах от книгата, но тук искам само да дам примери за похватите, с които Краус е направил някои от най-сложните и блестящи открития на човечеството така четивни и интригуващи. Всъщност, професорът разказва за свои идеи и доказани факти, като отказва красотата на митичното и божественото по всички параграфи. Той я открива в очарованието на променящата се вселена и тенденциите в науката.

„За наше щастие звездите не избухват толкова често – около веднъж на сто години в рамките на една галактика. Но ние имаме късмет, че го правят, защото в противен случай нас нямаше да ни има. Един от най-поетичните факти, които са ми известни за вселената, е, че всеки атом в тялото ви някога е бил в звезда, която е избухнала. Нещо повече – атомите на лявата ви ръка вероятно са дошли от различна звезда от тези на дясната. Всички ние буквално сме звездни деца с тела от звезден прах.”

В заключение: „Вселена от нищото” е страхотен научен труд, който често пъти ме кара да се

замислям върху преходността на човешкия живот, особено в случаите, когато авторът споменава, че няколко милиарда години са само един космически миг. А цялото разбулване на илюзиите за божествата е толкова убедително и добре уплътнено, че не виждам как някой, който го проумее, не би го повярвал... освен ако не е религиозен фанатик, разбира се.

„Това е най-точната картина, която съм способен да обрисувам, на реалността, както я разбираме сега. Тя е основана на делото на десетки хиляди всеотдайни умове от последния век, изобретили едни от най-сложните машини, измислени някога, и разработили едни от най-красивите и сложни идеи, които човечеството е трябвало някога да проумее. Това е картина, чието сътворяване извежда на преден план най-добрите страни на човешката природа – способността ни да си представим огромните възможности на съществуванието и приключенския ни дух храбро да ги изследва – без да прехвърляме товара на някаква мъглява съзидателна силна или създател, който по дефиниция е завинаги непознаваем. Сами на себе си дължим извличането на мъдрост от този си опит. В противен случай предаваме всички онези блестящи и храбри просветени люде, помогнали да достигнем сегашното си ниво на познание.

Ако желаем да направим философски изводи за нашето собствено съществуване, за нашата значимост и за значимостта на самата вселена, тези изводи трябва да са основани на емпирично познание. Един истински отворен ум означава да впрегнем въображението си, подчинявайки го на доказателствата от реалността, а не обратното, независимо дали това ни харесва.” 

Вижте и впечатленията на Христо Блажев в "Книголандия"

"Марина" - Карлос Руис Сафон

Оскар Драй е 15-годишен младеж, който, както сам споделя, вехне между стените на интерната, където живее. Дните си в училище прекарва сънувайки наяве, в очакване на чудото, което настъпва всеки ден, точно в пет и двайсет следобед. Тогава училището свършва и той притежава своите три часа преди вечеря, за да се лута из улиците на Барселона. И така, докато един ден не открива запустяла къща, облечена в зелен плащ от бръшлян, която го очарова. Решавайки, че е необитаема, той се промъква вътре и когато открива човешка фигура, която дори се изправя от креслото си, уплашен побягва навън. Малко по-късно съзнава, че е откраднал златен часовник, но по чиста случайност. И съвсем скоро се стига до запознанството му с прелестната Марина.

Като структура „Марина” е типичен юношески роман. Но в случая приключението е потискаща, на места направо ужасяваща история, за доста различни хора, обединени от манията на един мъж да излекува крехкостта на човешкия живот. Тази нишка ме спечели и смятам, че Сафон се е справил отлично със задачата да заплете интригуваща  и адски зловеща мистерия.

Любовта между Оскар и Марина е трогателна, в своята типично младежка свенливост, а финалът, макар и не дотам неочакван, определено докосва и поне мен успя да ме остави с приятни впечатления от книгата като цяло.

Почеркът на Сафон е разпознаваем, в начина му на писане има малко от Юго. И по-точно - онези детайлни описания, които ни позволяват да влезем в сградите, да се разходим по павираните улици и бордюрите. Но има и едно друго, което мислех да нарека магия, защото не го разбирам напълно, но магиите са за фентъзито. Това тук е вълшебство. И то бива поръсено върху усещанията ни за естетически красивото, а не пробутвано или натрапено. Описанията, за които стана въпрос по-горе, са винаги допълвани от природата. Кървавите нюанси на залезите, които оцветяват парапета, дъждовните капки, гмуркащи се в локвите и размиващи отраженията. Неживата природа, със своята преходност нежно е целуната от очарованието на живата. 

*И тук ще спомена, че книгата е истинско удоволствие и заради превода на Светла Христова, обединен с работата на коректор (Людмила Петрова). Рядко попадам на книги, които са така изчистени от грешки от всякакво естество и се радвам, че именно при тази това е факт.

Няколко цитата, които харесах:

„- Навярно сте забелязали, че нямаме електричество, Оскар. Истината е, че не вярваме особено в постиженията на модерната наука. В края на краищата, що за наука е тя, щом може да изпрати човек на луната, но не може да осигури парче хляб на всяко човешко същество?

-  Може би проблемът не е в науката, а в онези, които решават как да я използват – казах аз.” 

 „- Цялата география, тригонометрия и аритметика на света са безполезни, ако не се научиш да мислиш със собствената си глава – оправдаваше се Марина. – А това не ти го преподават в никое училище. Няма го в учебната програма.” 

„Понякога най-реалните неща се случват единствено във въображението, Оскар – отвърна ми тя. – Спомняме си само онова, което никога не се е случило.” 

„- И хиляда години да бях рисувал – промълвил Салват на смъртния си одър, - пак нямаше да променя ни на йота скотщината, невежеството и безумието на хората. Красотата е един лек полъх срещу урагана на действителността, Жерман. Моето изкуство е безсмислено. То не служи за нищо…”

Ревюто на Христо Блажев в "Книголандия"
Това на Ламота
Ревю от Настя за "АзЧета"
Едно при Весислава Савова
И трето от "Ловци на книги"

"Z-та световна война" - Макс Брукс

Не зная колко от вас вярват в паралелни светове, но аз понякога си мисля какво ще е, ако ги има. Чисто хипотетично, нека предположим, че такива съществуват(дано поне в един от тях мога да танцувам), значи „Z-та световна война” се е случила и Макс Брукс е дошъл в нашето пространство и време, за да ни я разкаже.

Трудно е да си представим, че само един-единствен ум е способен да измисли история с толкова широк спектър. Мащабите на книгата буквално обхващат цялото земно кълбо, а героите са хора с най-разнообразни професии, физически характеристики, морал и стремежи.

Руснаците си имат своя вожд, САЩ е най-могъщата машина във вселенски мащаб, Китай яростно и със сетни сили пази своята култура и обичаи, Индия си е шантава, Израел се е окупирал и затворил в себе си, като цели да ограничи вируса извън площта си. И, разбира се, всички плюят и дискриминират Африка, защото отначало смятат, че зомбитата са се пръкнали оттам. Съвсем като Земята, която познаваме, нали?

Хареса ми, че разказите на различните очевидци и участници в един момент започват да се преплитат, макар и индиректно. Повечето герои са военни – генерали, лейтенанти, обикновени войници, пилоти, пехотинци, тюлени. Интервютата с тях винаги са съпътствани от описания на всевъзможни оръжия, лазери, бомби, машини за масово клане и прочие креативни начини за убиване на хора. И точно към средата на книгата се замислих – не е ли нашествието на зомбитата спасение? Тъй или иначе всичките оръжия са създадени с цел да отнасят глави, тела и души, не е ли просто чудесно, че ужасяващите немъртви влизат в голямата картинка, за да подсетят затъпялото човечество, че трябва да е единно? На практика зомбитата направо се жертват, за да оцелее шибаното човечество...

За мен по-любопитни бяха историите на цивилните. В Япония млад гийк разказва как е циклил пред компютъра, докато Зак буквално не са почукали на вратата му. В Бохемия един мъж с рицарски маниери се опитва да запечата красотата на замъците в новата си книга, а в Сидни се запознаваме с Тери Нокс, който по време на войната със зомбита е бил на орбитална платформа със своя екип. Колкото и да е мащабен романът, да добавиш екип от космонавти винаги е бонус.

„Z-та световна война” има страхотна атмосфера, а рисунките на Петър Станимиров правят удоволствието несравнимо, когато говорим за истории със зомбита. И все пак, самите зомбита не са в центъра на повествованието. Опорна точка са думи като страх, паника и смут. Именно заради тях психологическият елемент също присъства и то наистина осезаемо.

Неповторимо е да четеш за характери, част от които самият ти познаваш и как смущенията им ги правят по-смели, желанието за живот буди трескава мисъл, подиква ги към убийства и лъжи. И най-забавно е, когато всички започнат да се изправят срещу заповедите на своите командири или на собствената си трезва мисъл и то само за да спасят невинно детенце, което миг по-късно ще им откъсне главата. Препоръчвам тази книга на всички маниаци на тема хорър, но не само на тях, защото „Z-та световна война” далеч не е обикновен роман за зомбита.

Негативното ревю в "Литературата днес"

Ревюто на "Книголандия", където книгите рядко получават 5 звезди.

Тъмният Бран и неговите впечатления

Накратко при "Момичетата от града"

Едно при "Пуци  Мечо", която приказва

Ловците на книги за войната със зомбита

Вижте и трейлъра на Благой Иванов(човекът, отговорен за появата на тази книга в България):

"Портокал с часовников механизъм" - Антъни Бърджес

            -    И кво ще се прави сега, а?

Още една буук, която ми заби здрав толчок. Отначало ленгуича й е литъл труден, ма да не се откажете, что има много да се сий в нея.

Малкия Алекс и неговите най-добри приятели – Смотания Дим, Пьотр и Джорджи, – са, както нашето общество би ги нарекло, боклуци. Малолетни побойници, наркомани, изнасилвачи, крадци и каквото още ви хрумне. Вписват се идеално във всяка лошотия. Единственото, което кара младежите да се чувстват живи и ги зарежда с адреналин, е вечерта. Стъмни ли се, старчоците панически бързат да се приберат, за да зяпат телевизия, докато момчетата се събират на малки банди и започват своето хорършоу. Докато една "нормална" вечер не се случва неминуемото. Алекс размазва своята жертва и в последвалото неприятно стечение на обстоятелствата го хвърлят зад решетките, където трябва да бъде излекуван.

Това е една от онези книги, която бива забранявана всячески и навсякъде. А хората, които стоят зад забраната, просто не са я чели или не са имали достатъчно разум, за да проумеят какво е показал Бърджес. Смятам, че такава литература трябва да се препоръчва от учителите по-често. Но много от тях едва ли са я чели, защото има насилие, има убийства, има кървави и нечовешки изтезания. Притежава всичко онова, за което е по-лесно да си затворим очите, понеже е гадно и ни разваля фалшивото удоволствие от разплутото ежедневие. За повечето сигурно ще е трудно да се отърсят от характера на книгата, който е заядлив и провокативен, за да стигнат до същността й - красива в своята трогателност.

Като човек, който току-що е прекрачил изхода на бар „Тийнейджърски години”, тази книга събуди в мен желание да руша, да се бунтувам срещу Системата, като успоредно с това ми се ще да съм по-добър човек към хората. Само мога да гадая как попада в ръцете на четиринайсет-петнайсетгодишен хулиган. И смесицата от жаргони и чужди езици оживява, плъзва се по ръцете, по тялото и по главата му. Историята на Малкия Алекс(който нарича себе си Големия) се загнездва в сърцето му, подобно на бомба с часовников механизъм…. И обещава да се взриви тогава когато човечето израсне достатъчно, за да оцелее експлозията.

                      -    И кво ще се прави сега, а?

Това е моето хистори с „Портокал с часовников механизъм”, о, май брадърс, единствени на този свят. Една буук, която има килър потенциал и която не излезе от май хед за четири дейс. Препоръчвам я, но ако не искате да я рийд, тогава амин, Год блес и всичкия останал шит.

 „Нещо повече, лошотията е в самия человек, в личността, в теб и мен в нашето чудачество – което пък е дело на стария Год или Бог и е болшаята му гордост и джой. И които са против чудото на личността, те са и против лошотията, затова Правителството, съдилищата и училищата не ти позволяват да си лош, защото не ти позволяват да си личност. И нима цялата ни сегашна история, о, май брадърс, не е за това, как смелите литъл личности се борят срещу тези биг машини?”

"Човек, който не може свободно да избира, престава да бъде човек."

"Само власт, която се перчи с репресивността си, може да тържествува, че е превърнала един нормален младеж в механизъм."

Друго ревю в Книголандия

Едно при Ловци на книги

И трето в scifi.bg

** Картинките са взети от deviantart