неделя, 30 декември 2012 г.

"Вампирът Лестат" - Ан Райс


В самия край на 2012 година и аз получих своето чудо. Най-накрая се намери вампир, който да ми се хареса повече от Дракула. Заедно с първия прочит на класическия роман на Брам Стокър, дойде и любовта ми към вампирите. Последваха доста книги, най-добрите от които бяха "Сейлъмс Лот", "Аз съм легенда" и "Интервю с вампир", но нищо не успяваше да се домогне до силата и величието на стария граф. Честно казано, отдавна се бях отказал от мисълта, че това е възможно, но „Вампирът Лестат” заслужено оглави личната ми класация по ред причини, част от които ще се опитам да ви опиша.

След трагичния край за Лестат в „Интервю с вампир”, той се заравя в земята и спи в продължение на половин век. През 1984 година бива събуден от дрънченето на барабани и електрически китари, слухът му е примамен от мощното звучене на зараждащата се рок вълна и вампирът възкръсва, за да се превърне в пълнокръвен rocknrolla. Бунтарският му дух ражда копнеж, който го тласка да разкаже историята на своя живот. Целта на това е не само да разкрие себе си пред света, а да открехне вратата, зад която се крият всички тайни на вампирското начало и същността на кръвопийците. Под всичко това се крие неумолимото желание на Лестат да предизвика война между различните вампирски сборища и смъртните, да настане крах на всяко статукво и по този начин да настъпи вихър от промени навсякъде по света и да не остане човек или вампир, ходещ по земята, който да не бъде засегнат от този вихър.

Ан Райс е разгърнала въображението си в пъти по-мощно отколкото в сравнително кратката история на Луи. Тя ни връща назад във времето посредством разказите на прастари и дори древни кръвопийци, чийто описания на различните епохи звучат достоверно, а майсторското вплитане на исторически факти поражда у читателя чувство за автентичност.

Авторката не следва никакви религии, канони или вярвания. Отричайки се от тях, остава място само за човешката история, необратимо заплетена с вампирското начало посредством един великолепно измислен мит. Точно това отричане от всякаква църква и вероизповедание събуди любовта ми към романа. Все пак говорим за безсмъртие и кръвожадни нощни създания, чиято първа поява фигурира много преди всякакви сказания и легенди. Какво значение имат тогава каквито и да било вярвания, обичаи и култури? Какъв е смисълът изобщо на материалното и духовното, когато през безкрайния живот на вампира може да бъде изучена всяка една частица на света и неговата материя да бъде изследвана. И какво остава тогава? Апатия? Безнадеждност? Точно това се опитват да избегнат Децата на мрака.

Историята на Лестат ме спечели най-вече със своята дълбочина, идваща както от множеството разкрития, които успява да направи, така и от уникалния образ на немъртвия, нямащ нищо общо с безсърдечното чудовище, което беше в "Интервю с вампир".

Няколко любими цитата:
„- Ти си по-луд отвсякога! – произнесе той едва чуто. – По-луд от едно време, когато обикаляше из Ню Орлиънс и плашеше хората нарочно."
"Твърде малко създания на този свят действително дирят знание. Смъртни или безсмъртни, малцина питат в действителност. Напротив - те се опитват да изтръгнат от неизвестното отговорите, които вече са оформили в собствените си мозъци. Потвърждения, оправдания, форми на утеха, без които те не могат да продължат да съществуват. Да попиташ наистина значи да отвориш вратата на бурята. Отговорът може да унищожи въпроса и онзи, който го задава." 
„- По това време – рече тя – сигурно вече щяха да са нагласили трупа на майка ти. И стаята щеше да се е изпълнила със смрад и пушека на стотици свещи. Помисли си колко е унизителна смъртта. Непознати щяха да я съблекат, измият, облекат – непознати, които са я видели, измършавяла и беззащитна в последния й сън. И онези, които си шепнат по коридорите, щяха да разправят за доброто си здраве и как в тяхното семейство не е имало никакви болести, не, никаква охтика в техните семейства.” 
*Умишлено не споменавам никъде за героите от „Интервю с вампир”, които фигурират и върху страниците на „Вампирът Лестат”, но се чувствам длъжен да кажа, че Ан Райс придава малко по-различен привкус на историята от предната книга, което се оказа поредната приятна изненада.

За финал само ще спомена, че корицата на българското издание(дело на любимия ми Петър Станимиров) е доста по-добра от всички останали, които успях да открия. Рядко се случват подобни чудеса, но съм наистина щастлив, че именно една толкова уникална и дълбока вампирска история е почетена с подобно красиво оформление. 


Ревю в Книголандия, където Христо Блажев пише за книгата в характерния си поетичен стил, което май доста приляга именно тук.

събота, 22 декември 2012 г.

"Книга за гробището" - Нийл Геймън


Дълго време се чудех коя да е първата книга, която да ме „запознае” с Нийл Геймън и незнайно защо все отлагах избора. Един ми предлагаше „Момчетата на Ананси”, друг „Американски богове”, трети ме подмамваше с малкия размер на „Звезден прах”, но както се случва винаги, когато имам толкова много възможности, аз търся нещо друго, което сам съм си открил. По абсолютна случайност попаднах на кратката „Книга за гробището” и смятам, че беше напълно в реда на нещата да ме привлече, най-малкото с името и корицата си.

И така, представям ви Никой Оуенс. Малкото момче, което живее и расте щастливо в градското гробище. Отгледан от любящи родители, които освен че са изключително вежливи и почтени, са и съвсем мъртви. И то от няколкостотин години, както и всички останали в гробището.

Подобно на всеки подрастващ, Никой редовно върши неща, които са му забранени. Впуска се в лудории, често пъти опасни за самия него, излиза от гробището, без да е предупредил никого, случва се и да говори с непознати, макар притеснен да си спомня изричните предупреждения на Мама и Татко в това отношение. Но вродената му страст към приключения го довежда и до запознанството му с една малка вещица, която се оказва истински непукист и чийто последвали появи в историята са страхотно забавни.

Духовете, които бродят из гробището, внасят любопитен нюанс в сюжета, като често пъти влизат в спорове или кратковременни съглашения с нашия герой, разказват му за живота и смъртта си, дават му шантави съвети, а той, от своя страна, се грижи надгробните камъни и криптите им да са винаги чисти и пригодни за обитаване.

Наставникът на момчето, който ще го научи да използва „Свободата на гробището”, се казва Сайлъс и бързо се превърна в мой любим персонаж. Строг, взискателен и неразгадаем, той винаги действа по свое усмотрение и редовно се появява в точното време там, където е нужен.

*Любим цитат, който в голяма степен описва този герой:
„Можеш да прегърнеш Сайлъс толкова, колкото и лунен лъч – не защото е безплътен, а защото не е редно. Има два вида хора – такива, които можеш да прегърнеш, и Сайлъс.”

Разбира се, за да се получи добра история няма как всичко да е толкова идилично и спокойно. Тук идва мястото да споменем главния злодей – Някойси Джак. Той е част от таен орден, членовете на който наричат себе си Братството на Валетата. Те се занимават с древното познание, още наричано вълшебство. Но с един специален вид вълшебство, такъв, който вземат от смъртта(„Нещо напуска този свят, друго идва на негово място.”).

Геймън е замесил елементите на приказката и страховитото, за да се получи един много свеж и щур продукт, който е чудесен избор, ако искате да си дадете малко мира от дебелите томове и ученето за сесията. Препоръчвам да се изконсумира наведнъж, за предпочитане в някой мъглив ден.


Ревю при Ламота
Бранимир в DarkCorner
Едно при TANSTAAFL
Ревюто на Необмислени желания
Мила в АзЧета

четвъртък, 20 декември 2012 г.

"Часът на чудовището" - Патрик Нес


Когато взех книгата от библиотеката си не бях в най-добро настроение. Сигурно затова посегнах именно към нея. Бях тъжен, малко носталгичен. Навън се бе стъмнило и дъждът тропаше по перваза. Отворих я, започнах да чета и неусетно кога, мастилото съживи тъмните рисунки. Под формата на черни пипала те полазиха първо по ръцете ми и постепенно ме завиха в мрачен пашкул, за да остана насаме с истината.

Две чудовища. Първото идва точно седем минути след полунощ, за да ми разказва истории. Три, ако трябва да съм точен. То обеща, че ще ме изяде жив, ако накрая не му разкажа своята, четвъртата история. Второто е кошмарно създание, всичко в което ме ужасява. То идва само в сънищата и ги превръща в мъчения, от които се будя уплашен до смърт, сърцето ми тупти, почти ще се пръсне, а понякога крещя неистово. Аз съм главният герой – Конър. Тринайсетгодишен съм и майка ми е болна. Много болна и толкова крехка, че е на прага да се счупи. А ако тя се счупи светът ми ще рухне заедно с нея….

Толкова е реално всичко. Декорите оживяват, болката оживява, чудовището също. Книгата, заедно със зловещите графики, започва да диша.
За мен това е дефиницията на думата шедьовър. От самото начало е тежка и така ескалира до последното изречение. Липсват множество човешки съдби, които да се преплитат, разплитат и да размиват сюжета. Само една е и е толкова простичко описана, с всичките съпътстващи я несполуки, че няма как да не се влюбите в нея. Това е книга, която се чете на един дъх. Знам, ще кажете, че има много такива, но тази се различава от тях, защото заровиш ли глава между страниците не можеш да спреш да мислиш за нея, докато не разбереш края. А ако накрая се разплачеш… няма нищо, радвай се, че можеш да изпитваш чувства, че си способен на съпричастност и най-важното – че оценяваш добрата история с цялото си сърце.




Други ревюта:
"Литературата днес"
"Книголандия"
Габи от "АзЧета"

неделя, 16 декември 2012 г.

"Интервю с вампир" - Ан Райс


Дълго време бях фен на филма „Интервю с вампир” и още по-дълго време исках да прочета книгата, но по една или друга причина все отлагах. На Панаира една добра приятелка и колежка ми я подари и след четирите дни, които прекарах с романа, останах с повече добри впечатления, отколкото с лоши.

Това е роман, чийто ръкопис сигурно е стоял дълго време в някой тъмен ъгъл, защото мракът е попил в сюжета от началото до края. Дневната светлина напълно отсъства от повествованието и множеството описания на нощите правят цялата атмосфера много автентична за вампирска история.

Интервюто започва в малка прашна стая, където един вампир разказва пред млад журналист за премеждията през които е преминал в своя двестагодишен живот. През далечната 1791 година Луи дьо Поант дю Лак бива превърнат във вампир от безпощадния Лестат. От самото начало натурите им не се допълват, а напротив, толкова са различни, че двамата постоянно са в пререкания и открити вражди. За Луи е немислимо да отнема човешки живот, просто за да се храни и това го кара да се терзае над причините за своето проклятие, докато Лестат иска да го направи кръвожаден и необременен от човешките норми за морал. И точно когато Луи решава, че е време да тръгне по големия свят, за да търси отговорите си другаде, в картината се включва малката Клодия. Лестат я спасява от смъртоносната прегръдка на своя другар и малко по-късно я превръща. Така двамата с Луи стават нейни бащи, като единият я учи да убива и да не изпитва съжаление към отнетия живот, а другият я обгръща с любов, привързва се към нея и постепенно тя се превръща в неговия смисъл да продължава да съществува. Скоро обаче, Клодия също започва да изпитва непоносимост към бездарното държание на Лестат и прави опит да го убие, което довежда до съвместното й бягство с Луи към така желаната свобода. Оттук нататък двамата тръгват из Европа в търсене на други от вида им и разкривайки някои болезнени истини, те постепенно успяват донякъде да разплетат нишките и смисъла на своето безсмъртие.

Неописуемо емоционална и чувствителна, макар и малко тромава на места, където писателката е сметнала, че действието не е толкова нужно и ни е потопила в мислите на героите си, книгата не е никак лоша. Историята на Луи е аналог на трудностите през които преминава и всеки търсещ мястото си в света човек. Разкъсван между така неестественото за вампирите чувство за справедливост и ненаситния глад, който го измъчва, Луи е чудесен пример за това как се пише добра история за вампири, без ненужно да ги цапаме с брокат.


Друго ревю успях да намеря само в Книголандия

събота, 15 декември 2012 г.

"Колорадеца" - Стивън Кинг


В „Колорадеца” ще откриете една мистерия, точно такава, каквато е по дефиниция - неразрешима, интригуваща, с много въпроси и почти нито един сигурен отговор.

Основните герои са трима - млада журналистка, която работи във вестника на двама интелигентни и малко чалнати възрастни мъже. Разказът за една забулена в тайни смърт е представен в ретроспекция. Диалогът на двамата старци предава историята, като те взаимно се прекъсват на места, допълват се, понякога спорят, а понякога разчитат на младата си събеседничка, Стефани, да се досеща и сама да допълва действието.

Мистерията се ражда преди години покрай смъртта на неизвестен млад мъж, който една  пролетна вечер се задавил на плажа с храната си, а на сутринта го намерили мъртъв и посинял. Какъв е бил този човек и какво е правил късно вечерта на плажа? Откъде е дошъл и какво е търсел в Мейн? Защо е решил да се нахрани, облегнат на кошче за смет? Дали се е самоубил или пък цялата работа е била бездънна конспирация? На някои от въпросите ще се намери отговор, но много от тях остават отворени за размисъл и тук идва мястото на собствените ви представа и въображение. Това е и различното в тази книга, което ме спечели.

Кинг за пореден път ще ви направи свидетели на нещо ново, уникално само по себе си. Ще ви накара да се чудите и да предсказвате как ще завърши всичко, но както винаги се случва, опитите ви ще са грубо захвърлени в някой ъгъл, когато изчетете и последните редове.

Като обобщение искам да кажа, че книгата е по-скоро опит за нещо различно. Би се харесала на закоравелите фенове на Краля или поне на тези, които харесват трилъри, защото просто не е това, което Кинг прави най-добре. Със сигурност не е от добрите възможности, с които да навлезете в огромното му творчество, макар да се чете за броени часове и на един дъх.

петък, 14 декември 2012 г.

"Via Dolorosa" - Агоп Мелконян


За Агоп Мелконян научих преди около година, благодарение на конкурс за кратък разказ, организиран от "Сборище на трубадури". С творчеството на писателя обаче, се запознах по една щастлива случайност. 

Бях се прибрал в Пазарджик и за пореден път разглеждах семейната библиотека, когато яркочервеното гръбче на тънка книжка ми грабна окото. Издърпах я от лавицата, седнах на килима и отворих на съдържанието. Оказа се сборник с разкази, в който Мелконян задава много въпроси, а дава отговор само на някои от тях. Ярко изпъква философската насоченост още в началото с краткия "Сянка в ада", сложен и като заместител на стандартния предговор.

"Дните на охлюва" рисува в главите ни времена, когато роботите са неотлъчна част от света, а хората търсят начини да прехвърлят своя разум в куп мъртви железарии. Тогава един стар разказвач на приказки се преражда в организма на охлюв, за да се бори срещу затриването на всичко човешко. Не искам да разкривам кой е охлювът, но със сигурност ще ви изненада приятно.

„Един толкова сантиментален човек” ни запраща във футуристичен свят, който не се различава много от нашия. Свят, където вярата на хората, както и в самите тях, липсва. Роботите, в открит съюз с компютрите, са превърнали творчеството и изкуството в математически сметки и програмиране. Едно мрачно и зловещо предсказание за недалечното бъдеще.

Последна в сборника идва фантастичната пародия „Убийство в Ню Бабилон", която е крайна противоположност на разказите. Абсолютна главоблъсканица от думи, мисли и случайности. Героите са страхотно шантави, а разговорите им така непоследователни и разнообразни, че не е срамно да си признае човек, ако някъде се обърка. Тогава обаче, идва ред на Автора(който също е неразделна част от колектива на героите), чиято усърдна работа и способност да изскача от страниците, когато сметне за нужно, ще ви върне към главната сюжетна линия. Със сигурност най-оригиналната и чудата повест, която съм чел. Небивалица, която придава на жанра пародия допълнителни краски. Мелконян осмива, но по един незлоблив и забавен начин, личности от световната история и литература. В края ще прочетете писмо от Автора адресирано до Съда на Ню Бабилон, където по това време тече дело. Писмото носи ключ за вратичката, която ще трябва да си отворите, за да разберете посланието на повестта.

*Книжката май я няма преиздавана или поне аз не съм я срещал по книжарниците, затова предлагам да се търси при антиквари, в градски библиотеки, далечни роднини и други подобни.

четвъртък, 13 декември 2012 г.

"Мизъри" - Стивън Кинг


Стивън Кинг отдавна се превърна в един от любимите ми автори, наред с Едгар По и Бредбъри. Това, което харесвам при него е, че на фона на всичките ужасии и гадости изпъкват непознати ни черти от човешкия характер и от собствената ни същност. Поставяйки средностатистическия човек в обикновена за бита ни сцена, Кинг добавя свръхестествен елемент и следи развитието на героя, ответните му реакции към случващото се.

В „Мизъри” нещата стоят другояче.

Книгата разказва за писателя Пол Шелдън, който претърпява автомобилна катастрофа и бива намерен, а по-късно и спасен от милата и усмихната Ани Уилкс. Тя сама се обявява за „най-голямата почитателка” на серията любовни романи за героинята Мизъри, чийто автор е Пол. Той обаче, отдавна се е отказал от тази поредица, за която смята, че не струва и когато споделя това на своята спасителка, тя не остава доволна.

В замяна на грижите за раздробените крака на Пол, Ани желае(направо е луднала по идеята) да получи продължение на историята за Мизъри. В своето нежелание да се върне към този забравен свят, нещастният писател й казва, че е завършил поредицата и няма какво повече да разкаже. Тази новина видимо я ядосва. А когато Ани е ядосана, по-добре да не сте около нея. Защото по професия тя е медицинска сестра и все още пази инструментите на занаята си. А също и огромна брадва, чието предназначение не е декларирано никъде.

Белетристиката на Стивън Кинг не е за всеки. А точно този роман определено не е! Ако имате слабо сърце, май ще е по-добре да не го хващате. Всъщност го оставете на най-отдалечения рафт в библиотеката си и се правете, че го няма. Защото детайлните описания на счупени кости, скъсани сухожилия и литрите кръв, пропити между редовете, ще ранят психиката ви, а след това ще бръкнат в раната. Всеки път, когато очите на Ани се замъглят и тя тотално откачи, гответе се да ви омекнат коленете, вътрешностите ви да се обърнат, а лицето да се смръщи в погнуса или ужас.

В сравнение с другите добри страхотии, като „То”, „Сияние” и „Гробище за домашни любимци”, това е книга, показваща предела на извращение и бруталност, до който болният мозък на един социопат може да стигне. Тя не е чак толкова страшна на онова подсъзнателно ниво, от което Пениуайз ви маха ухилен, приел най-уродлива форма. Но "Мизъри" също е интересна по свой си начин. Перверзната ни психика винаги се е радвала на историите, където някой се опитва да избяга от своите ужас и страх. Любопитни сме да видим дали накрая умира в агония или оцелява, за да остане травмиран до живот.

*Личният ми любим момент:
            „Със свистене брадвата се вряза в левия крак на Пол Шелдън, точно над глезена. Болката проряза тялото му като гигантска мълния. Тъмночервена кръв изпръска лицето на Ани като бойна украса на индианец. Кръвта изпръска и стената: Пол чу стърженето на острието в костта, когато тя измъкна брадвата.”

сряда, 12 декември 2012 г.

"Празни мисли на един празен човек" - Джеръм Джеръм

Ако има човек, който води съзнателен живот и не е чел поне част от разказите на Чудомир, то той е изпуснал много. Много смях, сълзи, шантави истории и неотразим талант. Започвам с това, защото есетата на Джеръм Джеръм не веднъж ми напомняха на Чудомировия стил. И тук опорната точка за предаване на същественото е хуморът.

Сравнително кратки, тези откровения ми дадоха повод за размисъл, докато очите ми се насълзяваха от смях в автобуса, в метрото и на спирката. Ако чуех някой да ме пита дали съм добре или какво ме кара да се смея на висок глас, задължително му отговарях правдиво и му препоръчвах тези шарени откъм теми есета. Намери се и един човек, който ме помоли да му прочета кратък откъс от книгата, която ме карала да се усмихвам многозначително. Това, докато чакахме ред пред кабинета на личната лекарка:


 „Лентяят не е човек, който се мотае без работа с ръце в джобовете. Тъкмо обратното – най-изумителната му черта е, че винаги е страшно зает.

Не можеш да се наслаждаваш истински на безделието, ако нямаш достатъчно много работа. Какво удоволствие можеш да имаш от това, че вършиш нищо, ако изобщо нямаш какво да вършиш. В такъв случай самото пилеене на време се превръща в досадно и изморително занимание.

Лентяйството, подобно на целувката, за да е сладко, трябва да е откраднато.”
В много от случаите не се усеща как и кога авторът е сменил темата, докато вече не сте се потопили безвъзвратно в следващия разказ. Самите истории, които имат сатирично-хумористичен характер, обикновено са съвсем кратки и се разказват от второ лице – приятел, познат или роднина на писателя. Буквално ще се тъпчете с думите, редовете и страниците, докато не стигнете края, а там често пъти ще ви очаква неочакван въпрос, понякога ще бъдете оставяни в ръцете на нищото, което ще ви хвърли хладния плащ на необяснимата носталгия.

Есетата са различни и оригинални, за което свидетелстват и заглавията им(„За бебетата”, „За изкуството да вземеш решение”, "За времето, което губим, преди да се решим да скочим"). Остроумно и духовито, Джеръм Джеръм ни подхвърля думи, безценни съвети, следването на които би направило живота ни една идея по-добър и приятен на фона на нашето забързано и откачено ежедневие.

*Ако сте от хората като мен, които обичат да си вадят цитати от прочетеното, то внимавайте с подхода си или си пригответе резервен химикал, защото почти всичко си заслужава да бъде извадено и запазено в дневника ви.

**В книжен формат есетата са събрани заедно с няколко разказа в книжката „Празни мисли на един празен човек”, чийто превод е дело на издателство „Фама”. Ако пък не можете да се докоснете до книгата, то винаги е удобно да ми пишете, за да ви ги изпратя в електронен вариант. Наистина са много добри и ми се иска да достигнат до възможно повече хора.

вторник, 11 декември 2012 г.

"Аз съм легенда" - Ричард Матисън


От името на статията сигурно някои от вас са си представили Уил Смит и вярното му куче - красивата немска овчарка, на чиято смърт всички сме отдали значимата почит, кой в сълзи, кой в смирено мълчание. Няма лошо, но сега ви моля да забравите за филма. Както винаги по холивудски историята е ужасно преиначена и веднъж изчели романа, неминуемо ще се подразните от реализирането му на голям екран.

Светът е покосен от епидемия, която превръща всички хора в чудовища, бродещи по улиците през нощта. Единственият оцелял се казва Робърт Невил, който не е никакъв badass. Не е лекуващ лекар, нито бивш военен, който има докторантура по всички познати ни науки, липсва му и безкрайният резерв от олово. Той е самата дефиниция за обикновен човек, но е поставен във възможно най-необикновената и антихуманна ситуация. Затова и авторът не пропуска всеки удобен момент, за да ни направи съпричастни към самотата и терзанията на героя си.

Истината е, че това, което най-много впечатлява и което ме накара да поглъщам редовете един след друг бяха вампирите. Пустата ми привързаност към стереотипа за страховитите вампири, които не са сексуално привлечени от млади момичета, а искат да изпият кръвта им, така и не ми позволи да харесам тоновете тийн-вампирски истории. Ричард Матисън дава една съвсем иновативна представа за зъбатите, която ще ви отвори ума за много размисъл и макар отначало чудовищата малко да напомнят на зомбита, в последствие нещата се изясняват. Обещавам!

Защо обонянието им не издържа на чесън? Kаква е причината да се страхуват от кръстове(и защо някои вампири нямат проблем с тях), какъв е проблемът им с огледалата и прочие въпроси. Всичко това е разгледано от една по-научна гледна точка, представена в мислите на Робърт Невил.

Позитивното и надеждата в романа са сведени до минимум. Ще рече да се случи нещо приятно и в следващата глава пак ще ти се свие сърцето, ще трепнеш в уплах или ще затаиш дъх, докато прелистваш страниците в очакване.

Ричард Матисън е постигнал много в тази малка по обем книга. Толкова много, че ми се струва непостижимо за голяма част от днешните писатели на фентъзи и фантастика, които в повечето случаи разтягат ли, разтягат тонове локуми, без да казват нищо съществено.

Ако и вие като мен, се дразните на „новите” вампири – светещи, нежни и живеещи с фиксидеята да се уредят за малко любов „по тинейджърски”, то бързо си намерете книгата. За мен изложението беше толкова силно, че ме накара да премисля мечтите си за евентуален „Зомби-апокалипсис”.

*Препоръчвам да потърсите изданието на „Библиотека Фантастика”, заради невероятния предговор(„Дисекция на едно познато чудовище”) на Любомир Найденов.

Ревю при Книгоман

понеделник, 10 декември 2012 г.

"Пир в бърлогата" - Хуан Пабло Вилялобос


Книги и филми, посветени на наркотрафиканти, мафиоти, главорези и войните между всички тях, не ни липсват. Липсва ни нов поглед върху забуления в мистерии свят на кокаина, убийствата, парите и властта, която идва с тях. Подобна визия ще намерите между страниците на „Пир в бърлогата”.

Нашият разказвач, чийто простичък изказ ще ни води неусетно през страниците, е наричан от своите четиринайсет-петнайсет познати Точтли. Най-важното, което трябва да знаете за него е, че иска либийски хипопотам джудже, за своята зоологическа градина, както и катана, за да бъде пълноправен самурай. Длъжни сме да споменем още, че главният герой е син на мексикански наркотрафикант, когото медиите наричат с недвусмисленото Краля.

Точтли притежава последен модел конзола, огромен палат, където има всички развлечения, които ненаситният човешки материализъм може да си представи, а ако все пак нещо липсва, момчето трябва само да го поиска. От време на време се случват злополучни и мистериозни неща, но тогава малкият слага детективската си шапка и се впуска в търсене на отговорите. Друг път някой му подхвърля нещо енигматично и мерзко, за което просто ни споменава. А всичките „умни” думи, чиято употреба прави повествованието в пъти по-забавно, героят научава вечерно време преди лягане, когато отделя време, за да чете речника.

Една малка книжка в която отразяването на суровите истини и фаталните случки са последвани от случайно сравнение или подхвърляне. Черният хумор е пропит в цялото повествование, а когато идва от устата на дете, той има силата да забавлява всеки със своята непреднамереност. Кървавите моменти също не липсват, но отново са преиначени по такъв начин, който ще ви накара да се гнусите и усмихвате едновременно.

*Двата ми любими примера за това са:
„Снегът попива кръвта на враговете и заприличва на сладолед от касис или ягода”.
„Ако ти хвърлят атомни бомби, никакви катани не могат да те спасят.”
„Пир в бърлогата” е творба, чиято непретенциозност я прави толкова добра и оригинална. Препоръчвам я, освен заради изтъкнатите по-горе предимства, и защото си заслужава да научите фундаменталното значение, криещо се зад думите „Деветдесет-шейсет-безкрайност”.

Ревю в Книголандия и при зорините озорени озарения 

Момчето с раираната пижама


Тази малка по обем книжка ми предостави две неща, които много харесвам в литературата - действие, развиващо се на фона на Втората световна война и история, която пък е пречупена през призмата на деветгодишно момче.

Обичам книгите, разказани през детския поглед, защото нещата винаги са представени по един по-наивен и същевременно интригуващ начин. Докато ги четем, ние си спомняме за собственото детство и в някаква степен се съпоставяме с героя, което пък, от своя страна е добре дошло за повечето от нас, които често се държим като пораснали и забравяме колко сме малки и добродушни в действителност.

Бруно живее щастливо в огромна къща, където има най-различни места за разузнаване, а в училище си има трима „най-добри приятели за цял живот”. Животът му е пример за идилията на един малчуган, докато не идва денят, когато разбира, че заедно със семейството си ще се мести да живее някъде много далеч за неопределен период от време. Момчето прави всичко възможно, за да убеди баща си, че трябва да си останат в уютния Берлин, но баща му е непреклонен.

В новата къща Бруно няма приятели, а познатите му се свеждат до прислугата и сестра му, която не престава да го дразни. Като всяко момче, което няма с кого и къде да си играе, главният герой тръгва на разузнаване. Пътеката, която започва от вратата на къщата, го отвежда до първата среща с Шумел - изпито момче, живеещо с хората зад телената ограда, където всички са облечени в еднакви раирани пижами.

Оттук нататък авторът ни запознава по-отблизо с краткия житейски път на всяко от двете деца, като чрез диалозите им се получава съпоставяне. За самата война не се говори никъде, освен в един или два момента, където бива спомената индиректно. Това е дало отражение в дължината на романа, защото историята не се размива от странични сюжетни линии. Липсват излишни страници и описания.

Семпъл и трогателен разказ за доброто и злото, за истинското приятелство, което не се спира пред никакви пречки, пък били те и цялата нацистка машина. Разказ, който ще ви припомни за смелостта и реалните способности, таящи се в неопетненото детско сърце.


Ревю при Христо Блажев, нейде из Книголандия
Ревюто на Детски книги

четвъртък, 6 декември 2012 г.

Панаир на книгата - ден трети


За книгите и хората, които превърнаха Панаира в Книголеда

За третия ден от Панаира закъснях малко, понеже сутринта имах нужда от разпускане с книга в ръка – моля, не ме обвинявайте, все пак уча книгоиздаване, не журналистика. Напълно в реда на нещата е да съм обсебен от книгите.
Днес беше малко над предните два дни, с оглед на случилото се.
Още в началото се засякох с младите хора от АртЛайн(нейде по ескалаторите) които не пропуснаха да поздравят и да ми помахат. Един вид запалиха началото.
Набързо прекосихме щанда на „Изток-Запад”, окрилени от плахата надежда, че ще се запознаем с Христо Блажев, но уви – човеците искаха да си купят трилогията на Сафон, да четат историята на „Вампирът Лестат”, както и да се насладят на новия превод на Шекспировите трагедии, та се наложи малко унило да подминем.
Спрях се на „ПергаментПрес”, просто за да ги похваля за превода на „Крадецът на книги” и „Аз съм пратеникът”…. Разбира се, попитах дали можем да очакваме нова книга от Зюсак, а те любезно ми отговориха, че в най-скоро време романът трябва да бъде завършен. Супер! Иска ми се това да е едно от чаканите заглавия за догодина.
Пак при това издателство съвсем случайно попаднах на „Жената в черно” и за миг потреперих. Взех я в ръце, вдигнах я на светлината, да се убедя, че е това, за което си мисля. И питам:
-          Извинете, книгата по филма ли е правена или филмът е по книгата?
Получавам поглед, изпъстрен със смесица от разбиране, доволство, че съм попитал и последното май беше умиление, че изобщо се интересувам от подобни неща. Отговорът:
-          Разбира се, че книгата е първа. Тя си е класика в хоръра, като по нея са правени четири различни екранизации. Вие сте гледал последната, в която участваше Даниел Радклиф.
Освен, че напълно ме разгада, дамата ме зарадва неминуемо. А аз мислех да чета книгата в оригинал, че и я търсех от немалко време. Това беше и първата ми покупка, заедно с „Фантомът от операта”.
Поговорихме си и за корицата на „Аз съм пратеникът”, като ме попитаха дали харесвам повече новата или старата, а аз дълбокомислено им отговорих, че новата подхожда повече на сюжета, но съм сантиментален към старата, пък и черното винаги е стилно.
Минавайки край MBG Books, размених приятелски поздрав с рицарите и магьосниците, събрали се в таверната.
Добрият разговор, неочакваните срещи и покупките ме насочиха към „Жанет45”. По пътя отново видях доста малчугани, съсредоточено обсъждащи какви ли не мечопуховски теми.
Мила отдалече ме повика с въпроса:
-          Колко си висок?
-          Ми, към метър седемдесет и ….
-          Супер! Влизай да помогнеш.
*Тук е моментът да си представите лицето ми, несмогващо на всякакви емоции, чувства, изражения, цветове, шарки и прочие подобни.
Разбира се, влязох окрилен зад щанда, наредих новата им книга(„Пир в бърлогата”) на рафта, до който единствен аз имах досег. После имаше още една задача, която щеше да доведе до ултимативната награда. Бях помолен да помогна с пренасянето на „Едноминутни новели” до едно от фоайетата(направете Панаира целогодишен, аз пак няма да запомня на кое как му се вика), а когато свършихме и тази работа, Мила ме запозна с човека, стоящ зад издателство „Жанет45” – Манол Пейков. Това не знам как да го предам тук…. Едно непознато досега лично щастие от запознанство, пък и човекът е толкова земен и свеж. Пошегува се, засмяхме се дружно и после седнах да гледам представянето на новелите. Това е и второто представяне, което наистина ме впечатли, заедно с първото - актьорите на НАТФИЗ.
Следващото много важно за отбелязване беше запознанството ми с един човек, който всички на Панаира познават – ако не лично, то поне са го чували. Връщам се на щанда на „Изток-Запад”, хората пак не спират да се трупат, обаче си налагам да изчакам смирено. Заслушах се в разговора, който се провеждаше с участието на Блажев, зад щанда, и жената, която питаше за Сафон. След едно кратко вмятане, че трилогията била скъпа, Христо й отговори, че трилогията била безценна. И така, шмугвайки се пред „Вампирът Лестат”, успях най-сетне да се запозная лично с Христо Блажев. Разказа ми за разбиващия успех на издателството, както и за няколкото пъти, в които е ходил да презарежда хранилището. Грехота ще е да не споделя радостта си от думите му, че и той имал идеята да направи нещо като дневници на Панаира, но умората и многото непрестанна работа си казвали думата, поради което четял и се радвал на кратките ми статии. Поговорихме още десетина минути и реших да тръгвам, защото изпитах усещането, че ако не се махна самоволно, ще бъда избутан от всички останали ентусиасти и читатели.
Спирам тук, защото съм нетърпелив да захващам всичките томове, с които се снабдих на тазгодишния Панаир, пък и описах най-интересното от Книголедата си. Днес беше последният ми ден в НДК, защото утре се качвам в планината да празнувам с колеги. Надявам се, че някой ще отрази дискусията за Братя Стругацки, в която няма да имам възможност да се включа.
Благодаря на всички издатели, които търпеливо и изчерпателно отговаряха на въпросите ми – амбицията ми скочи още по-високо, именно заради вас и отношението ви. Специални благодарности към Мила, за множеството поводи да разтягам усмивка от ухо до ухо. Специално благодаря също и на Христо, чийто думи ме окуражиха необратимо! Благодаря ви, че сте такива каквито сте – приятелски настроени хора, вършещи работата си с много любов, старание и грижи за читателя.

Ето и книгите с които се сдобих.

*Извинявам се, че не предавам всички разговори дословно, но гарантирам за смисъла вложен в думите!

сряда, 5 декември 2012 г.

Панаир на книгата - ден втори


Започвам с това, че денят беше изморителен, но в пъти по-прекрасен и си заслужаваше всяка разменена дума. Ако имам възможност да живея все под подобно натоварване и с такива хора, то съм склонен да вложа всичко от себе си. Това се опитах да направя и днес.
Започнахме отново само с обикаляне по различните щандове.
Тези дребосъци срещнахме още в началото и няма нужда да ви описвам колко сладурски четяха и си обсъждаха по техния неповторим детски начин.

ИнфоДар бяха пуснали своя „Нов патрул”, който, според наблюденията ми, събра доста любители на фантастиката. Освен книгите им, обаче, хората бяха привлечени и от усмихнатия колектив – едни от малкото, които не успях да разпитам днес, но със сигурност утре съм там!
*ИнфоДар, моля ви, не продавайте всичките си ценни бройки, защото наистина се надявам скоро и на мен да ми остане време за Лукяненко!
Нещо важно, което не знам как съм пропуснал вчера, е това, че „Хеликон” продават eКниги и електронни четци. Няма как да не ме радва подобна идея от тяхна страна, особено като се има предвид, че да си намериш Киндъл, пък и друг четец, се оказа нелесна задача. А устройствата са и значително намалени, което също е похвално.
Когато стигнахме до „АртЛайн” се подадохме на изкушението с „Часът на чудовището”. Макар да беше в списъка ми с книги, които мислех да си взема утре(третият ден на Панаира), просто не се сдържах, когато всички започнаха да подават по една бройка и да вадят портфейли. Страхотно усещане си беше това синхронизирано купуване, а момчето зад щанда подаваше една по една книгите на колежката си с думите:
-          -    Още едно чудовище…. Ха! Още едно чудовище.
После измъкнахме и малко разкази за „кухнята” на АртЛайн и трябва да си кажа, че тази комбинация от млади, амбициозни и креативни хора, е много показателна за развитието на литературата и четенето в България.
***Те предлагат преведена манга, която има и стандартното за Япония оформление – чете се отляво надясно. Ако това не е авангардна и смела постъпка, то не знам каква да я нарека. Дано начинанието им успее, защото това ще е само още един пример, че книгоиздаване в България има и то не какво да е.
Побързахме да завием край щанда на Егмонт, където видях шапката с надпис „Хари Потър” и потупвайки Тони по рамото, казах, по-скоро шеговито, отколкото на сериозно:
-         -    Дали ще ми дадат шапка, защото съм препрочитал книгите няколко пъти и понеже съм луд фен.
И явно фенщината се забелязва или просто аз приличам на малчуган, защото младата и приветлива дама на щанда ме повика и ми подаде една шапка, при което аз малко невярващо я поех и се ухилих широко. Благодарих, а сега ще благодаря отново. 

Това ще си остане като един щастлив спомен за днешния ден и за Панаира изобщо.
Милена ни предложи да отидем до Екслибрис, където се запознахме с Нора. Тя се оказа много готин човек, отговаряше подробно на питанията ни, като ни разказа за издателството, благодарение на което в България си имаме „Игрите на глада”. Силно препоръчвам техния щанд, а аз вече търся къде да си продам някой от органите, че да си купя трилогията.
От „Ибис” си взех „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, като имах удоволствието да се запозная с автора и да получа автограф. Подхождам със смесени чувства към книгата, защото Кинг е в личния ми „топ 3” на най-любими автори и съм сигурен, че ще съм много критичен към сборника. Все пак вярвам, че българският писател няма да ме разочарова.
Естествено, спряхме се на „Жанет45” и Милена, която не пропусна да ме зарадва с "Непорочните самоубийства”. Този щанд за пореден път беше един от най-посещаваните, което не е никаква изненада, като се вземат предвид  грижите, които полагат за книгите си.
„Изток-Запад” отново разопаковаха новите кашони и бройки с максимални темпове, защото доминираха отвсякъде, особено с присъствието на Христо Блажев, който неуморно продаваше книга след книга и с когото се надявам утре да успея да побъбря, когато отида да си купя „Вампирът Лестат”.
Вечерта завърши с актьорите от НАТФИЗ, чиято кратка, но семпла постановка ме разсмя до сълзи, а вмъкнатата тънка нишка против насилието над животните, беше отлична хрумка. Това представяне разнообрази страхотно програмата и определено беше едно от нещата, които си заслужават да се гледат.
Макар вечерта официално да приключи с постановката, сърце не ми даде да пропусна моите фаворити, когато минавахме до щанда им.
Обещавам да се пробвам за по-добра снимка утре.

Става въпрос за MBG Books. Тези хора са…. наистина нямам думи да опиша с какво удоволствие говорих с тях. С такава искрена страст ми разказаха за идеята и стремежите на издателството, за целия процес на избиране и издаване на дадена книга, за желанието, с което правят всичкото това фентъзи възможно, че ми идваше да започна да ги прегръщам всички наред. Като слушах разказващия, с когото задължително трябва да си разменим и имената, сякаш слушах собствените си мисли, които се разлистват, започна ли да си представям книгоиздаването и мечтите ми, свързани с него. MBG Books издават фентъзи, защото това е, което обичат да правят, а не защото ще направят милиони от него, нито пък, защото се стремят да станат издателство номер 1 в страната.
Към такава философия трябва да се стремим всички, ако искаме да направим културата и Книгата мейнстрийм. Защото всички обичат да четат, просто тези, които не са опитвали, още не го знаят. А има ли по-добър начин да им покажем магията на литературата, от споделянето на мнения, обсъждането на теми и издаването на книги с много обич, която да съпътства процеса? Това е, което аз виждам в Панаира на книгата. Радвам се на всички, които обикалят щандовете, питат, интересуват се и купуват, а после се прибират вкъщи, за да четат. Затова и всичките тези усмивки, които споменавам непрестанно, са толкова искрени и сияйни. 

вторник, 4 декември 2012 г.

Панаир на книгата - ден първи


Много ми е трудно да пиша за първия ден на Панаира, просто защото…. Защото беше епично!
Нека започна с откриването. С добри думи се включиха посланиците на Норвегия и Аржентина, както и вицепремиерът на Унгария. Общо взето не излизаха от рамките на ‘стандартните’ приказки за подобни мероприятия, но пък не говореха прекалено дълго, което си беше плюс, защото не видях да има отегчени.
След тях писателят Алън Бис излезе пред прогресивно нарастващата тълпа, поговори малко за книгите си, за книгите като цяло и за езика на тялото, като искрено разсмя голяма част от всички ни.
В края на откриването дойде и първата изненада, чиято страхотност беше (буквално) неземна. Духовият оркестър започна да свири Star Wars main theme, при което всички ни побиха тръпки и за няколко мига замръзнахме на място. След това се продължи с Imperial March, Yoda’s Theme и прочие звездни изпълнения.
Наложи ми се да седна, защото след чудесното начало осъзнах, че ще трябва да започнем с обиколката.
Планът беше да обиколим всичко, да набележим и при второто завъртане да купуваме. Донякъде се получи.
Във връзка с обикалянето ни, искам да изясня няколко неща, за които се носи много лоша и още по-грешна слава.
Първо, макар обстановката да напомня на пазар, атмосферата няма нищо, ама нищичко общо с подобно нещо. (Почти) Всички хора зад щандовете са много усмихнати, приятелски настроени, готови да ги подхванете на приказка за любимите ви книги, издателския процес, бира, въпроси за книгите, които се чудите дали си заслужават и прочие.
Второ - сказанията, че хората не четели и не се интересували от книги, дават съвсем грешна представа за случващото се. Хеликон и Сиела бяха непрестанно задръстени от човеци, които искаха да разглеждат и да купуват, а по етажите също не липсваше аудитория и Търсачи на книги.
Обиколката тръгна от случайни щандове, общо взето – където ни видят очите, като щандовете на „Изток-Запад”, „Жанет45”, „Бард” и „MBG Books”, избягвахме умишлено, защото там имаше хора, с които исках да се запозная, но не исках да им преча на работата, защото когато видиш, че човек върши толкова чудесна работа(и с толкова удоволствие в очите), би било грехота да му пречиш или дори да го притесниш със собствените си нужди или въпроси(тук малко го изкарах в стил Джеръм Джеръм).
Видях колежка от трети курс, която вече работи в издателство, поприказвахме малко и от думите й ми стана много топло и приятно.
Момичетата от щанда на „ИнфоДар” бяха много отзивчиви. Казах на Борко, че ще има още един „Патрул”, а той започна да спори, че последният е бил издаден, даже ми го показа кой е точно, когато една от консултантките се включи, като ме подкрепи с усмивка и спечели Борко за четвъртък, когато той ще ходи да си вземе новата книга на Лукяненко.
Борко и Лина любопитстват при издателство АртЛайн
Доста обикаляхме по малки и големи щандове, но едва ли всичко ще е от голям интерес, затова минавам на най-любимите ми.
Покрай „Жанет45” и Милена само минах, защото хората постоянно се спираха край нея, опиянени от сладкодумните й приказки и омайващите издания, та не исках да прекъсвам красивия процес на предлагане и приемане.
На щанда на „Бард” си постояхме дълго, защото доста нещица от тяхната поредица „Избрана световна фантастика” са ми хванали окото, пък и като цяло имат пъстра гама от фентъзи и фантастика, които не са за подминаване. Жалко, но от щанда не успях да си поговоря с никого – дали защото бяха заети или защото не съм имал никакъв(предишен) досег с хората там, не мога да преценя.
Ам-Гъл красеше големия щанд на "Бард"

Щандът на „MBG Books” беше разкошен. Със сигурност имаха най-представителното изложение. Не мога да го опиша, затова се надявам, че снимките са станали добри. Но, там отново имаше само млади и позитивни хора, побъбрихме си малко за фентъзи, разменихме усмивки, а пичът от „Фантасмагория” беше уникален и определено повдигаше настроението. От тях си взех първата книга от (ЗАВЪРШЕНАТА) поредица на Труди Канаван – „Гилдията на магьосниците”, която ми препоръчаха (в таверната) и смятам да прочета цялата сага. Дано ми припомни онова неповторимо удоволствие от четенето на дълга и заплетена фентъзи поредица, което определено съм позабравил през последната година.
За по-качествени снимки - страницата на издателството във фейсбук

Дойде време да слезем и в мощния и притеглящ щанд на „Изток-Запад”.
*Малко по-рано видяхме Христо Блажев, който биваше интервюиран от красива журналистка, тъй че очаквахме да е в добро настроение*
Тук всеки си хареса по нещо, като изключваме това, което беше решил, че иска да си купи от по-рано. Аз видях „Заклинателят” в превод на Любомир Николов, който просто няма как да не е титаничен, и веднага посегнах. Очаквах и останах приятно изненадан, когато Христо взе да ми обяснява за книгата и елегантния(думата, която търсим е съблазнителния) процес по съставяне на корицата. Изобщо, Христо и колективът са много земни и разбрани, всичко ще обяснят, ще разкритикуват, ще похвалят, когато трябва, но най-важното - ще ви оставят доволни и с усмивка. Сигурно и затова техният щанд беше сред най-посещаваните. Утре и в четвъртък пак сме там, дума да няма!
Преди да си тръгнем отново минахме през „Жанет45” и този път Милена ме забеляза от разстояние. Запознахме се лично(най-накрая)! Докато разглеждах и се чудех на „Непорочните самоубийства”, две момичета, които ме изпълниха отвсякъде, си купиха около 7-9 томчета с литература, Мила ги помоли за снимка с книгите, а тя самата сияеше. Успях да побъбря и с нея, като накрая си взех „Възвишение” на Милен Русков, която ми беше силно препоръчана, а спечелих и една дума, че ще имам на заем „Непорочните самоубийства”.
Първият ден беше неповторим. Габи разби конкуренцията, като си беше купила много повече книги, отколкото можеше да носи(ако искате вярвайте – две пълни чанти от „Жанет45” и още една със смесено съдържание). Аз се ограничих с три бройки, но смятам прогресивно да ги увеличавам през идните дни.
Единствено ме е яд, че с още много книжни маниаци, които уважавам и искам да познавам лично, все още не съм успял да разменя дума(или поне не достатъчно – гледам към колегите си), но затова имам още цели два дни.

*На всички, които тепърва смятат да посетят Панаира, искрено ще препоръчам Книговодителя на "Книголандия"