"14 мистерии" - Стивън Кинг

Захванах се с този сборник след като изгледах филма „1408”, който не беше никак лош. Разбрах, че продукцията е заснета по едноименния разказ, дело на Стивън Кинг, и реших, че е време за нещо ново от стария любим писател. Намерих си сборника, наименуван „14 мистерии” и отначало се зарадвах, че ми предстоят близо 600 страници мрачни, зловещи и ужасяващи истории. Съвсем скоро обаче, се оказа, че историите са скучни, прекалено описателни, а някои направо непоносими. На места спирах, реех празен поглед из стаята и си мислех: Защо, по дяволите, продължавам?

Слабо! Показателно е, че за да прочета всичко ми бе нужно месец и половина време. Не пледирам, че чета бързо, но не обичам да протакам с дадена книга повече от пет дни, най-много седмица. Всячески търсех нещо, за което да се хвана и да кажа, че сборникът не е пълна скръб. Не можех да понеса, че един от любимите ми автори е на път да ме предаде. Защото в случая наистина се чувствах предаден.

Както сам Кинг споделя в увода, тези разкази не са били планирани за издаване, били са самостоятелни и са представлявали по-скоро отделни упражнения по писане, отколкото нещо друго. Затова и преди всяка история има резюмета, съпътствани от кратки мисли на автора, разказващи ситуацията в която му е дошла идея за написването. 

Основният проблем е, че различните сюжети са лишени от действие. Толкова сух и изпит разказ, където изобилстват моментите, когато от няколко поредни страници преливат описания на несъстоятелни неща, за да се добереш със сетни сили и замираща надежда до самия край, където не те очаква нищо... 

*Чувството, което се ражда у читателя тогава, сигурно е много близко до това да ти зашлевят здрав шамар и да ти кажат да се гръмнеш.

(Донякъде) Харесах „1408” и „Да се возиш на вагончето на смъртта”, но те в никакъв случай не са достатъчно добри, за да кажа, че си заслужава да минете през първите 500 страници, за да стигнете до тях. Надявам се никой друг никога да не попадне на тази книга, защото тя е болезнено разочарование. В огромното творчество на Кинг има толкова добри разкази и романи, които са очарователни по свой извратен начин, че ви моля(да, не ви препоръчвам, а ви моля) да подминете тази книга и да си изберете нещо друго.


Колкото и да не ми хареса, няма как да не споделя и много позитивното ревю на Бран

"Колорадеца" - Стивън Кинг

В „Колорадеца” ще откриете една мистерия, точно такава, каквато е по дефиниция - неразрешима, интригуваща, с много въпроси и почти нито един сигурен отговор.

Основните герои са трима - млада журналистка, която работи във вестника на двама интелигентни и малко чалнати възрастни мъже. Разказът за една забулена в тайни смърт е представен в ретроспекция. Диалогът на двамата старци предава историята, като те взаимно се прекъсват на места, допълват се, понякога спорят, а понякога разчитат на младата си събеседничка, Стефани, да се досеща и сама да допълва действието.

Мистерията се ражда преди години покрай смъртта на неизвестен млад мъж, който една  пролетна вечер се задавил на плажа с храната си, а на сутринта го намерили мъртъв и посинял. Какъв е бил този човек и какво е правил късно вечерта на плажа? Откъде е дошъл и какво е търсел в Мейн? Защо е решил да се нахрани, облегнат на кошче за смет? Дали се е самоубил или пък цялата работа е била бездънна конспирация? На някои от въпросите ще се намери отговор, но много от тях остават отворени за размисъл и тук идва мястото на собствените ви представа и въображение. Това е и различното в тази книга, което ме спечели.

Кинг за пореден път ще ви направи свидетели на нещо ново, уникално само по себе си. Ще ви накара да се чудите и да предсказвате как ще завърши всичко, но както винаги се случва, опитите ви ще са грубо захвърлени в някой ъгъл, когато изчетете и последните редове.

Като обобщение искам да кажа, че книгата е по-скоро опит за нещо различно. Би се харесала на закоравелите фенове на Краля или поне на тези, които харесват трилъри, защото просто не е това, което Кинг прави най-добре. Със сигурност не е от добрите възможности, с които да навлезете в огромното му творчество, макар да се чете за броени часове и на един дъх.

Ревю в "Литературата днес"

"Мизъри" - Стивън Кинг

Стивън Кинг отдавна се превърна в един от любимите ми автори, наред с Едгар По и Бредбъри. Това, което харесвам при него е, че на фона на всичките ужасии и гадости изпъкват непознати ни черти от човешкия характер и от собствената ни същност. Поставяйки средностатистическия човек в обикновена за бита ни сцена, Кинг добавя свръхестествен елемент и следи развитието на героя, ответните му реакции към случващото се.

В „Мизъри” нещата стоят другояче.

Книгата разказва за писателя Пол Шелдън, който претърпява автомобилна катастрофа и бива намерен, а по-късно и спасен от милата и усмихната Ани Уилкс. Тя сама се обявява за „най-голямата почитателка” на серията любовни романи за героинята Мизъри, чийто автор е Пол. Той обаче, отдавна се е отказал от тази поредица, за която смята, че не струва и когато споделя това на своята спасителка, тя не остава доволна.

В замяна на грижите за раздробените крака на Пол, Ани желае(направо е луднала по идеята) да получи продължение на историята за Мизъри. В своето нежелание да се върне към този забравен свят, нещастният писател й казва, че е завършил поредицата и няма какво повече да разкаже. Тази новина видимо я ядосва. А когато Ани е ядосана, по-добре да не сте около нея. Защото по професия тя е медицинска сестра и все още пази инструментите на занаята си. А също и огромна брадва, чието предназначение не е декларирано никъде.

Белетристиката на Стивън Кинг не е за всеки. А точно този роман определено не е! Ако имате слабо сърце, май ще е по-добре да не го хващате. Всъщност го оставете на най-отдалечения рафт в библиотеката си и се правете, че го няма. Защото детайлните описания на счупени кости, скъсани сухожилия и литрите кръв, пропити между редовете, ще ранят психиката ви, а след това ще бръкнат в раната. Всеки път, когато очите на Ани се замъглят и тя тотално откачи, гответе се да ви омекнат коленете, вътрешностите ви да се обърнат, а лицето да се смръщи в погнуса или ужас.

В сравнение с другите добри страхотии, като „То”, „Сияние” и „Гробище за домашни любимци”, това е книга, показваща предела на извращение и бруталност, до който болният мозък на един социопат може да стигне. Тя не е чак толкова страшна на онова подсъзнателно ниво, от което Пениуайз ви маха ухилен, приел най-уродлива форма. Но "Мизъри" също е интересна по свой си начин. Перверзната ни психика винаги се е радвала на историите, където някой се опитва да избяга от своите ужас и страх. Любопитни сме да видим дали накрая умира в агония или оцелява, за да остане травмиран до живот.

*Личният ми любим момент:

            „Със свистене брадвата се вряза в левия крак на Пол Шелдън, точно над глезена. Болката проряза тялото му като гигантска мълния. Тъмночервена кръв изпръска лицето на Ани като бойна украса на индианец. Кръвта изпръска и стената: Пол чу стърженето на острието в костта, когато тя измъкна брадвата.”