"Полет над кукувиче гнездо" - Кен Киси

Добре дошли в психиатричната клиника. Престоят тук няма да ви допадне. За вгорчаването на живота ви ще се грижи Старшата сестра мис Рачид, която контролира всеки милиметър от болничното заведение с размаха на диктатор, както и трите черни момчета, които са нейни фанатично верни пешки и когато Старшата не е наблизо можете да сте сигурни, че те ви мислят лошото. Тук ще се запознаете с безхарактерните и душевно мъртви пациенти – Хардинг, Вожда Бромдън, младият Били Бибит, Сканлън, Мартини, Чезуик, както и с онези, за които няма лек, бракуваните продукти на Системата - Хрониците. Всички тук се държат еднакво и нямат проблем покорно да пият хапчетата, които замъгляват умовете им. Това са визиите на онези човеци, толкова шашави, че са направо откачени, които малките деца сочат с пръст и им се присмиват на висок глас. 

Всичко в отделението е на път да се обърне на 180 градуса, когато пристига нов пациент – Рандъл Патрик Макмърфи. Той идва от трудов лагер в Пендълтън, където на няколко пъти успява да се сбие и съдът решава да го премести в психиатричната клиника. Макмърфи е мошеник, обича комара и възможността да припечелва по някой долар тук и там. Съвсем не е толкова глупав колкото изглежда на пръв поглед и в последствие образът му бива блестящо развит. Превърна се в един от любимите ми фикционални герой изобщо. Това, което ме спечели, бе непосредственото му желание да руши и променя. Сюжетът се върти около различни случки в отделението, като почти винаги Макмърфи е в пререкание с „лекуващия” персонал. Главният герой се води колкото от яростта си срещу незаслужено подмолното отношение към пациентите, толкова и от гнева си към тяхното бездействие и абсолютно подчинение. Тук е моментът да спомена, че пациентите сме ние самите.

Да, „Полет над кукувиче гнездо” е болезнено актуален роман. Това е разказ за бунта на един-единствен човек срещу всички звена на Системата и способността, която се таи у всекиго от нас да увлича другите по онова, което увлича него самия. Ние сме лудите, затворени в собствения си свят, с чиято мъглива сивота сме свикнали, залъгваме се, че се чувстваме добре, защото ни е страх от новото, от различното, защото на опаковката му пише: „Непознато”. Заради заряда панически ужас, който ни изгаря всеки път, когато помислим за промяна, ние сме ужасени от идеята за въставане срещу нещата, които ни пречат да се развиваме. Тук не става въпрос за политика, нито пък за въоръжена битка. Говорим за неопетнени идеали и за въплъщението на всичко онова, което ни обгражда, но не харесваме, което ни прави малодушни, комплексирани, убива амбициите в зародиш или потъпква мечтите.

Исках да пиша за тази книга, защото както беше с „На западния фронт нищо ново” и „Обратният път”, това също е недосегаем шедьовър, който искам да стигне до повече младежи, пък и до всеки разумен човек. Жалко е, че именно годините, когато в нас вирее чистият идеализъм(чувал съм да го наричат „идеализмът на двадесетте години”), когато носим в себе си мощния плам и имаме силата наистина да променим заобикалящия ни свят, повечето избират фалшив хедонистичен начин на живот, който е крайно незадоволителен и в много от случаите разрушава наченките на самосъзнание и стремежи. Затова разказвам за тази книга, защото много от нас имат нужда от подобна опора, която за други ще е направо тласък. Когато родителите ни са израствали, те са имали рок музиката и изобличаващите рими на рапа, докато нашето поколение живее с чалгата. Разбира се, това не е единственият критерий, а едва ли и е най-съществен, но така е според моето виждане. Преди се е приемало за геройство да имаш свое виждане и да се различаваш от другите, дали със стил или с цел, която си поставил пред себе си, а сега е най-добре да си част от масата. Колкото по-лесно се сливаш, толкова по-удобно ще ти е да се залъгваш, че живееш хубав живот, заедно със заспалите съзнания, които те заобикалят.

Завършвам ревюто с любимите ми цитати, които нямат нужда от анализ, защото са достатъчно красноречиви сами по себе си:

„Красиво, жестоко, восъчнобяло лице, подобно на маска, лице, което не иска нищо. Виждал съм милиони такива.”

„Господи, в каква бездна от апатия хлътнахме всички, какъв позор, истински позор!”

„Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност.”

„Трябва да избираш: или да се напрегнеш и, колкото и да е мъчително, да се взреш в нещата, които се появяват пред теб в мъглата, или да се отпуснеш и да се забравиш.”

„И за теб не мога да направя нищо, Били. Ти го знаеш. Никой от нас не може. Разбери, че ако някой иска да помогне на друг, сам той се излага на опасност.”

 „Колкото до мене? Вина. Страх. Срам. Чувство за малоценност. Още в ранната си възраст открих, че съм – меко казано, различен. Тази дума е по-правилна, по-обща от другата. Аз си позволявах някои деяния, които нашето общество счита за срамни. И се разболях. Но не заради деянията си, о не, а заради усещането, че огромният безпощаден показалец на обществото е насочен към мен и милионите скандират гръмогласно: „Срамота! Срамота! Срамота” Ето така действа обществото спрямо онзи, който е различен.”

„А щом си изгубиш смеха, значи си изгубил опорната си точка.”

*** Също препоръчвам филма, който сравнително сполучливо следва историята на книгата, а и великият Джак Никълсън не е за изпускане.
**Картинките са взети от deviantart