петък, 11 януари 2013 г.

"Андромеда" - Фред Хойл и Джон Елиът

Думата Андромеда буди интерес, понякога прерастващ в странна тръпка в съзнанието ми, откакто бях малчуган. За причината не съм сигурен, но определено е свързано с мистиката, която се стеле навсякъде около астрономията, извънземните интелекти(и въпроса дали такива съществуват) и космологията.

Когато видях името на малката книжка, която стоеше на възможно най-закътаното място в библиотеката на родителите ми, точно тази тръпка се събуди в мен и бях безсилен срещу желанието да прочета за какво иде реч. Оказа се нелош роман, който ме остави с донякъде смесени чувства и чийто край по-скоро не ми допадна.

Историята започва от обсерватория в Болдършо Фел, където е построен телескоп с недостигани за времето си размери и възможности. Дни, преди официалното му представяне пред света, учените улавят сигнали от космоса, по-точно от галактиката Андромеда, които се изразяват в двоичен аритметичен код. Веднага започва трескаво разчитане на съобщението, като в крайна сметка се оказва, че получената информация е инструкция за създаване на суперкомпютър. Младият доктор Флеминг, специалист и необратим ентусиаст в областта на компютрите, заедно със скромен екип стартира изграждането на машината и когато проектът бива завършен, от принтерите, свързани с новия компютър, стремително се излива голям брой хартия с нови кодове, отново изпращани от непознатия интелект. След серия от въпроси и отговори, посредством които компютърът научава редица факти за хората и биохимичния им състав, той изпраща непозната на науката информация за строеж на ДНК. Казано по друг начин, дава възможност на учените да създадат човек по синтетичен път. Доктор Флеминг се усъмнява в намеренията на извънземния разум, но от министерството на науката решават да започнат с опитите. И тук някъде се заплита интригата в романа, за която не искам да разказвам.

Именно идеята за създаване на човешки живот в лабораторията ме грабна и според мен тя е съвсем прилично развита. Количеството фантастика е правопропорционално на научните обяснения, което си е голям плюс и на няколко места любовта ми към компютрите се събуждаше от криогенната камера, където още в 11 клас я оставих да спи за вечни времена, и ме ръчкаше да си припомням различни позабравени неща, свързани с физиката и техниката.

Това, което неминуемо ме подразни, бяха местата, където книгата напомняше на клиширан трилър, точно като всички онези, дето не понасям. Развитие у героите почти не се открива и когато се стигна до смъртта на един от тях, няма да е преувеличение, ако кажа, че не ми пукаше, макар да бе едно от основните действащи лица.

Книжка, която се чете бързо, липсват излишни терзания и философствания. Особено ме зарадва фактът, че не е биткаджийска фантастика, непременно развиваща се в необятния космос, където един предопределен герой ще спаси цялата Вселена, а концепцията е съсредоточена върху по-семпла хрумка, но за сметка на това любопитна и приятна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар