"На западния фронт нищо ново", "Обратният път" - Ерих Мария Ремарк

Странно ми е да пиша за класиките, а също така и малко страшно, защото все още нямам самочувствието на добър драскач, но фактът, че за по-старите, но безценни литературни произведения, почти няма ревюта и изобщо информация, малко ме… натоварва. Много мои връстници са ме питали за всепризнати автори, чиито творби присъстват във всяка библиотека, но ме притесняват онези, които са нямали близък човек, който да им разкаже за дадената книга и поради това стечение на обстоятелствата са я връщали на рафта непрочетена. Болезнено е само като си помисля, че Ремарк може да бъде пропуснат.

“Какво представлява човешкото същество, ако най-значителните събития в кратката му история са случаи, в които хората масово се избиват едни други?” (Из „Човекът-социално животно”, Елиът Арънсън)

Причините за преголемия ми интерес към всяка война, която човешката история познава, са достатъчно и не искам излишно да ви занимавам с тях, но обожавам литературата и документалните филми за военните действия през различните епохи. Главатари, цезари, ханове, крале и фанатични диктатори, всички те, съпътствани от вероломни покушения, политически убийства, неочаквани заговори и предателства срещу съюзници. Това ме увлича страхотно.  Но на това могат да ни научат и учебниците по история в училище. Битки, победени и победители, икономически и политически интриги…  Само голи статистики, които наизустяваме и понякога са приятни за обсъждане на маса с приятели.

Това, което ме интригува повече от войните, е съдбата на отделната личност, премеждията и загубите, които преживява, както и остава ли наистина нещо човешко у човека, когато всичко завърши. В случая Ремарк нищи именно живота на обикновения войник.

Първата световна война е в разгара си и още с началните страници авторът ни сритва и грубо ни изтиква отвъд фронтовата линия, пуска ни редом с млади мъже, които се бият и умират заради интересите на някакви полудели от властта и старостта си политици.

Авторът обрисува по неповторим начин антихуманното устройство на войната. Следвайки описанията на непоносимия и прост живот в казармите и приятелството, което се ражда като следствие от него, опознавайки хладнокръвната братска обич, читателят неминуемо става съпричастен и обиква образа на  войниците. Постепенно, докато повествованието се разгръща заедно с напредването на войната, жертвите също растат и зареден със суров език, Ремарк стреля право в сърцата ни, разказвайки за разкъсаните тела, пробитите черепи и жалката смърт, ширеща се свободно из целия фронт.

И докато „На западния фронт нищо ново” отваря в нас дълбока рана, пробита от жлъчната действителност на войната, то в „Обратният път” се срещаме с оцелелите в непрестанната игра на шах, където всяка паднала фигура е безвъзвратно загубен живот. Тук вече в главите ни се оформя осъзнаването на реалните последици, а именно загубените души, амбиции, страсти и желания. Едва навършили своето пълнолетие, нетърпеливи да се нарекат мъже, момчетата са били изпратени да стрелят по свои връстници и така загубват най-ценното. Губят смисъла. Когато се връщат в родните си градове, с опустошено съзнание и несъществуващи идеали, те не притежават нищо.

И тук е моментът да се запитаме: Доколко са живи наистина, оцелелите във войната?

Поствам няколко цитата, като се надявам, че именно с тях ще успея да ви представя част от атмосферата на тези много любими книги.

„Ние не сме вече никаква младеж. Не искаме вече да завоюваме света. Ние сме бегълци. Бягаме от себе си, от собствения си живот. Бяхме осемнадесетгодишни и започнахме да обичаме света и живота: накараха ни да стреляме по тях. Първата избухнала граната попадна в нашите сърца. Ние сме откъснати от всякаква дейност, от всякакво стремление, от всякакъв напредък. Вече не вярваме в тях, вярваме само във войната.”

 „Понякога седя с някого в градинката на ресторанта и се опитвам да му обясня, че до това всъщност се свежда всичко – да можеш да седиш тъй, на спокойствие. Те естествено го разбират, признават го, сами смятат, че е така, но само на думи, само на думи, това е то – чувстват го, но все пак някак наполовина, останалото им същество е при други неща, те са така раздвоени, никой не го чувства с целия си мир;”

(Из „На западния фронт нищо ново”)

„Стряскам се и се озъртам; отзад на носилки лежат мои другари и все още викат. Мирът е настъпил, а те въпреки това трябва да умрат. А аз треперя от радост и не се срамувам. Колко е странно….

Може би и затова постоянно избухват войни, защото човек никога не може да почувства изцяло колко страда другият.”

„Полагам клетва. После председателят задава първия си въпрос. Иска да знае дали Алберт и преди това е споменавал, че се кани да свие сармите на Барчер. След като отговарям отрицателно, казва, че на различни свидетели им направило впечатление необичайното спокойствие и непоколебимост на Алберт.

-          Той си е такъв – отвръщам.

-          Непоколебим? – вметва прокурорът.

-          Спокоен – отговарям.

Председателят се навежда напред.

-          Дори в подобни ситуации?

-          Естествено – казвам. – При какви ли не обстоятелства е запазвал спокойствие.

-          При какви обстоятелства? – пита прокурорът и вдига пръст.

-          При барабанен огън.

Пръстът се прибира. Вили изсумтява от задоволство. Прокурорът му мята разярен поглед.

-          И така, той беше спокоен? – повтаря председателят.

-          Спокоен както и сега – отговарям ядосан. – Нима не виждате, че външно е спокоен, но всичко в него кипи и бушува? Та той е бил войник! От фронта е научен в критични моменти да не подскача насам-натам и да не вири отчаяно ръце към небето! Иначе да ги е загубил!

Защитникът си води бележки. Председателят ме поглежда за миг.

-          И защо тогава е трябвало веднага да стреля? – пита той. – Толкова ли е трагично, че момичето е било в кафенето с друг?

-          За него това бе по-страшно от куршум в стомаха – казвам.

-          Защо?

-          Защото имаше единствено момичето.

-          Та нали има и майка – подхвърля прокурорът.

-          За нея не може да се ожени – отвръщам.

-          Защо пък е трябвало непременно да се жени? – пита председателят. – Не е ли твърде млад за това?

-          Но да иде на фронта не беше млад, нали? – възразявам. – А да се ожени искаше, тъй като не можеше да се пригоди към живота след войната, тъй като се боеше от себе си и спомените си и диреше опора. Тази опора за него бе момичето.

Председателят се обръща към Алберт.

-          Обвиняеми, няма ли най-сетне да отговорите? Вярно ли е това, което казва свидетелят?

Алберт се колебае известно време. Вили и аз се взираме в него.

-          Да – изрича той неохотно.

-          А ще ни кажете ли защо сте носели револвера у себе си?

Алберт мълчи.

-          Той винаги е у него – обаждам се аз.

-          Винаги? – пита председателят.

-          Разбира се – отвръщам. – Също като носната кърпа и часовникът.

Председателят ме поглежда учудено.

-          Но револверът не е носна кърпа.

-          Правилно – казвам. – Носната кърпа не му беше крайно необходима. Тъй че понякога не я носеше.

-          А револверът…

-          На няколко пъти му спаси живота. От три години го носи у себе си. Това му е навик от фронта.

-          Но нали сега вече не му е необходим. Нали настъпи мир.

Свивам рамене.

-          Много-много не сме се замисляли за това.

Председателят пак се обръща към Алберт.

-          Обвиняеми, няма ли най-сетне да облекчите съвестта си? Не се ли разкайвате за деянието си?

-          Не – изрича апатично Алберт.

Настъпва тишина. Съдебните заседатели надават ухо. Прокурорът се навежда напред. Вили прави такава физиономия, сякаш всеки миг ще се нахвърли върху Алберт. Аз го поглеждам отчаяно.

-          Но вие сте убили човек! – казва председателят натъртено.

-          Убил съм мнозина – отговаря равнодушно Алберт.

Прокурорът скача. Заседателят до вратата спира да си гризе ноктите.

-          Какво сте вършили? – пита задъхан председателят.

-          През войната – мигом вметвам аз.

-          Та това е съвсем различно – заявява разочаровано прокурорът.

Тогава Алберт вдига глава.

-          А защо да е различно?

Прокурорът се изправя.

-          Да не искате да сравните защитата на отечеството с вашето деяние?

-          Не – отвръща Алберт, - хората, в които стрелях тогава, нищо не ми бяха сторили…

-          Нечувано! – възкликва отвратен прокурорът и се обръща към председателя. – Най-настоятелно ви моля…

Обаче оня е по-сдържан.

-          Докъде ще стигнем, ако всички войници разсъждаваха като вас! – казва той.

-          Вярно е – обаждам се аз, - но ние не сме отговорни за това. Ако него – посочвам Алберт – не го бяха научили да стреля в хора, нямаше да го извърши и сега.”

(Из „Обратният път”)

***

Картинките са взети от Deviantart

Ревю при Книгоман.